СУ “Св. Климент Охридски”

Исторически факултет

ДИПЛОМНА РАБОТА

Дипломант: Доротея Иванова Илева

Специалност: История

фак. No 2876

Тема: Крал Артур в историята и легендата

Научен ръководител:

ст.н.с. II степен Красимира Гагова

гр. София 2000 г.

УВОД

“HIC IACET ARTHURUS, REX QUONDAM REXQUE FUTURUS” - този надпис може да се прочете върху едно старо надгробие в уелското Гластънбърийско абатство: "Тук почива Артур, крал някогашен и крал бъдещ."

Времето отдавна е изтрило надписа и гробът се е изгубил за хората, но все още се носи мълвата, че Артур е тук, че не си е отишъл за винаги. По поляните около лондонския Тауър се разхождат гарвани и никой не смее да ги закачи или дори да им пресече пътя. Защото, ако се вярва на легендата, във всеки от тях може да се е превъплатил Артур - нали той не е умрял, а просто "тук на този свят, се е преобразил". Превърнал се е в черна птица. Ако Британия изпадне в беда, той ще се върне в рицарските си доспехи и отново ще я поведе към победа. Защото така е обещал. Защото е "крал някогашен и крал бъдещ".

Това е и мотивът ми да повдигна темата за историчният и митичният крал Артур. Проследявайки пътя на легендата за този герой, към чиято слава са се стремяли не един от норманските и френските крале, аз се опитвам да разбера къде се преплитат митовете и историята, мистичното и реалистичното.

Този Артур, който е създаден от народното въображение, е бил роден в замъка Тинтагел, разположен на северното крайбрежие на Корнуъл. Син на британския крал Утър Пендрагон, той се възкачва на престола още преди да навърши двадесет години.

Бързо укрепва властта си и нанася поражение на варварите в битката при Бат. С помощта на вълшебния си меч Калибърн, изкован на мистичния остров Авалон, след това разгромява шотландиците от севера и обединява държавата. После царува в мир дванадесет години заедно със съпругата си, кралица Ганумара. След това решава да завоюва Ирландия и Исландия. Изпълнен с амбицията да покори цяла Европа, учредява рицарски орден, в който приема изявили се рицари от всички държави. Когато Норвегия, Дания и Галия /район, някога включвал северна Италия, Франция и Белгия, части от Германия, Холандия и Швейцария/ прекланят глава пред неговата войска, Артур се завръща у дома и живее в мир в своя двор в град Керлеон, югоизточен Уелс.

След това Артур отново е въвлечен във война, този път в Бургундия. Нещата обаче не се развиват добре. Скоро му се налага да се завърне в Британия, за да смаже бунт, оглавен от племнника му Мордред, когото неразумно е оставил да управлява като регент в негово отсъствие. Макар и успешно да смазва бунта в битката при Камлан, някъде в Корнуъл, Артур е смъртно ранен и отведен на остров Авалон, за да излекува своите рани и да дочака деня, когато ще е необходим на страната си!

Това е в основни линии историята за крал Артур, каквато ни е известна днес! При все това, през средните векове, времена на войни, облечени в броня, и на рицарски турнири не са открити документални свидетелства за съществуването на такъв крал нито в Англия, нито другаде в християнския свят. Дори да се върнем значително назад във времето към завоюването на Англия от норманите през 1066 г., няма да открием крал на име Артур. Продължим ли към още по – далечното минало, към IX век, когато Ателстан е бил коронясан за пръв саксонски крал на цяла Англия, отново няма да срещнем името на такъв монарх. Кой е бил Артур? Как е успял такъв един чезнещ в неопределеността герой да се сдобие с подобна слава?

Отговори на тези въпроси ще се опитам да дам в контекста на разглежданата тема.

ГЛАВА I

Tози, който става известен като Артур Британски живее през късния V и ранния VI век. През 364 г. римската империя се разпада на две части. Западната е управлявана от Рим, а източната от Константинопол. Настъпването на V век бележи началото на края на западната имеприя. Макар и да продължава да агонизира още няколко десетилетия, държавните й структури вече почти не функционират. Гибелта й започва в следствие на броженията на централноазиатските хуни в началото на V век. Прокудени от родните си места вследствие на поредица катастрофални реколти, тези свирепи и войнствени варвари се насочват към земите, заемани от вестготите, и ги изтикват от там. Победените вестготи от своя страна пресичат реките Дунав и Рейн и принуждават живеещите там народи да мигрират още по на запад. Варварските орди, намиращи се в Европа, започват да прекосяват границите на отслабената империя. Един варварски вожд Аларих, крал на вестготите, през 401 г. навлиза в Италия, а през 408 г. обсажда самия Рим. За да се справят с тази заплаха, римляните са принудени да изтеглят някои от гарнизоните си от своята колония Британия.

Намаляването числеността на римските войски на британска земя поражда проблеми. Саксонските инвазии от континента се увеличават по размер, честота и жестокост. Легионите, занимаващи се със защитата на този район си заминават, а бритонските кланове, неспособни да се обединят, съдействат по този начин за чуждото нахлуване.

Британия имала нужда от някой, който да спре саксонската експанзия и да обедини бритонците. Тази личност се оказва неизвестният мъж, станал средновековен символ на суверинитет - крал Артур.

Историческата идентичност на Артур е загадка. Това, с което разполагаме са само малки следи и улики и няма нито една хроника, която да го индентифицира с положителност.

ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ СВЕДЕНИЯ

Най – ранните негови споменавания са индиректни, но те ни помагат да потърсим историческият крал. Съставената около 600 г от барда Анейрин, уелска поема ”Gododdin” описва съдбата на група бойци от кралство Гододин, отправила се на бой с англосаксонците в Йоркшир. (1) Барда възхвалява смелостта на героя Гуардур, като обаче отбелязва, че макар и да воювал достойно, “не бил Артур”. Преди тази поема името му не е споменавано; но в края на VI век и началото на VII век, няколко други Артуровци могат да бъдат забелязани, което говори за внезапната популярност на името му. Поемата е съставена едва сто години след смъртта му, което прави този извор благонадежден.

Най – старият оцелял ръкопис, съдържащ уелска поема, споменаваща Артур, е “Черната книга от Кармартен”, съставена някъде в средата на XIII век. Днес съхранявана в Националната библиотека на Уелс в Ейбъристуит, по всяка вероятност дело на един човек, и се състои почти изцяло от стихове. За тях се предполага, че представляват преписи на по – стари документи и записани устни предания. Името й, както и на други подобни уелски ръкописи, е свързано с цвета на нейната подвързия. Единственото нещо, притежаващо някаква историческа стойност, е споменаването, че Артур взел участие в битката при Лонгоборт /това е посочено в “Стиховете за Герент”/. За съжаление не е възможно да се определи мястото на тази битка.

“Книгата на Талиесин”, написана малко по – късно също се намира в Националната библиотека на Уелс. Представлява ръкопис, датиращ от около 1300 г., в който са събрани поеми, приписани на поет от VI век на име Талиесин, както и други, посветени на него. В книгата Артур е споменат в няколко поеми, обаче мимоходом.

Най – важният от всички уелски ръкописи, в който е споменат Артур, “Червената книга от Хергест”, е съчинен около 1400 г. и днес се намира в Бодлейската библиотека в Оксфорд. В него привличат внимание два разказа – “Сънят на Ронаби” и “Разказът за Кълуъч и Олуън”.

Друг източник от уелската литература са т.нар. триади. Те получават това название заради групирането на темите или образите по три. Представляват обобщение на уелския фолклор. Дело са на група анонимни уелски средновековни автори, които чрез тях навярно са се опитали да запазят поне част от бързо изчезващите от народната памет уелски устни предания. Не са поеми в същинския смисъл на думата, а по – скоро резюмета на подробни саги. Крал Артур е споменат в поредица, наречена “Триадите на Британия”. Макар и разпръснати из много уелски ръкописи, “Триадите на Британия” са обединени в сборник и отпечатани едва през 1567 г. Единственото оцеляло копие, “Y Diarion Camberac”, днес се намира в Британската библиотека.

Триадите са любопитни с това, че в тях Артур не винаги е изобразен като носител на кралски добродетели. В триадата “Трите зловещи разкрития” е обвинен за окончателното поражение на бритите, тъй като преместил главата на бог Бран, заровена в лондонския хълм Тауър като талисман, опазващ страната от чуждестранни нашественици. В “Тримата червени опустошители” самото съществуване на Артур е описано като проклятие – където стъпва, цели седем години не никне трева. Освен това, често се проваля в начинанията си. За да се объркат още повече нещата, статутът му е неопределен.

В триадите, обаче можем да открием и традиционният крал Артур. В “Трите напразни битки”, например, битката при Камлан е спомената като резултат от конфликт между Артур и неговият съперник Мордред.

Издирването на следите на Артур в уелската литература би било непълно без прочита на “Mabinogion”. Тази книга често е била възприемана за древен келтски ръкопис, но в действителност това е название, дадено от хронистката лейди Шарлот Гест на нейния английски превод на дванадесет средновековни уелски предания, издадени в три тома от 1838 до 1843 г. В тях са включени единадесет разказа от “Червената книга от Хергест” и разказа на барда Талиесин, очевидно взет от ръкопис от XVIII век.

Първият том на “Mabinogion” се появява през 1877 г., след което е преиздаван много пъти. Книгата е полезна с това, че дава достъп до ранната уелска литература, но като цяло трябва да се приеме просто като превод на разкази от “Червената книга на Хергест”.

Макар и да изглежда, че преданията за Артур са съществували много преди написването на средновековните рицарски романи, означава ли това, че той е бил просто измислен герой на келтската митология? За да установим това трябва да се запознаем с историческите източници, описващи Тъмните векове.

ИСТОРИЧЕСКИТЕ РЪКОПИСИ

Един от най – важните източници за историята на т. нар. Тъмни векове е “Църковната история на английския народ”. Създаден някъде около 731 г., той е първият английски труд, който би могъл основателно да се възприеме като историческо описание на периода от V до VIII век. Написан от монаха Беда от манастира Джароу в Нортумбриа, той представалява действително осмиляне на натрупания дотогава фактически материал. Трудът на Беда предопределя и стила на историците, работили след него. В книгата за пръв път е използвана система за датиране, основана върху съвременния календар. Беда ползва като източници главно църковни документи от района на Кент, трудовете на Гилдас и множество устни предания.

Вторият важен исторически ръкопис, отразяващ събитията от V и VI век, е “Англосаксонски хроники”, от който са оцеляли редица копия. Очевидно основани предимно на ранни манастирски хроники на западните саксонци, “Англосаксонските хроники” придобиват цялостен вид едва при царуването на крал Алфред Велики /871 – 899 г./, може би под неговото лично наблюдение.

Фактът, че Артур не е споменат в нито един от тези два труда, дълго време предизвиква съмнения относно достоверността на твърденията за неговото съществуване. Беда обаче може би не споменава Артур поради простата причина, че е писал именно църковна история на англосаксонците, и поради това не е имал основания да го включи в труда си. Що се отнася до “Хрониките”, те най – вероятно са опит Алфред да увековечи успешните начинания на собствените си саксонски предци т. е. едва ли е имал намерение да привлича вниманието върху подвизите на британската опозиция.

Друг важен труд е De Excidio et Conquestu Britanniae /”Падението и завоюването на Британия”/, написан от английският монах Гилдас през 540 г.

Гилдас, по някои сведения, син на британски аристократ, изглежда е посещавал школата в Уелс, основана от Свети Илтуд. Според Уилям от Малмсбъри Гилдас приема монашески сан и живее известно време в манастира в Гластънбъри. Тъй като изглежда действително е живял във времето на Артур, или непосредствено след него, отсъствието на този крал в труда му на пръв поглед смущава.

Гилдас очевидно е целял да напише не учебник по история, а обръщение към сънародниците си. Както личи от самото заглавие на труда му, той представлява критика към тях задето, потънали в дребни ежби, допускат да бъдат покорени от саксонците. Авторът не споменава поименно почти нито едно от историческите лица, съществували преди написването на книгата, с изключение на Амбросий, от когото очевидно се възхищава.

Една от теориите за липсата на Артур приема, че той е толкова известен по това време, че не е необходимо да се споменава освен по индиректен начин.

За пръв път подробно описание на живота на Артур е направено някъде около 1135 г. от уелския духовник Джефри от Монмаут, по – късно епископ на “Свети Асаф”. Неговият труд “Historia Regum Britanniae” или “История на кралете на Британия” е изходният материал за всички по – късни творби за крал Артур. Както личи от самото му заглавие, той не е трябвало да бъде възприеман като литературно произведение. Напротив, бил е представен за прецизен исторически летопис на британската монархия. Във времената, обаче, когато точната историческа документация почти не е съществувала и историята не се е възприемала, както се възприема днес авторите на подобни произведения нерядко са се чувствали свободни да разкрасят историята, както намерят за добре. Поради това е трудно да се установи къде в трудовете на Джефри от Монмаут се намира границата между фактите и измислиците.

И накрая уелският монах Нений написва през IX век “Historia Brittonum”. Творбата му е преписана на ръка в началото на XII век. В нея се разказва за дванадесет битки, които Артур спечелва. Тези сражения потвърждават връзките между легендите и историята.

ИСТОРИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА

Тази глава се основава на изворите от епохата и на техния коментар от страна на Норма Лор Гудрич, Хенри Марш, Джефри Аш, Е. К. Чамберс, Вейд – Еванс, П. К. Джонстън, Колингуд, Рачел Бромуич и Кемп Малоун.

Каква е историческата обстановка по това време?

Упадъкът на Римска Британия започва през 367 г., когато пикти и скоти нахлуват в нея. (3) Адриановата стена, която пази северните племена, за няколко века е разрушена, в следствие на което централната част на страната е опустошена и управлението й вече не функционира.

Две години по-късно пристига главнокомандващият Теодосий и неговите войски за известно време успяват да се справят с нашествениците и възстановяват Стената. За петнадесет години нападенията от север спират. Тогава следващият удар към бритонците е нанесен от Рим.

През 383 г. Магнус Максимус, се провъзгласява за Император на Британия и изтегля легионите си от острова, насочвайки ги към Галия /Gaul/, воден от амбицията да завладее Западната Империя:

След това, Британия била лишена от цялата си армия,

военни доставки, от управители, въпреки че били жестоки

и от енергичните й малдежи, които....никога повече не

се върнали у дома....

(Британия), напълно изолирана и изложена на опустошение

от две чужди нации, излкючително жестоки, скотите от

северо - запад и пиктите от север, остава за много

години омаломощена. (4)

Изпратени са пратеници в Рим с писма, молещи за помощ. Според Гилдас те се връщат с легион, който отблъсква нашествениците. Намаляването на числеността на римските войски на британска земя поражда проблеми. Откъм север шотландските пикти предприемат все по – дръзки набези през Стената на Адриан и през 410 г. британската администрация се вижда принудена да поиска подкрепления от римския император Хонорий. Императорът обаче си има собствени грижи, тъй като Рим е нападнат и плячкосан от вестготите на Аларих. Британците не само не получават подкрепления, но се лишават и от останалите си римски легиони. При разпадането на римската империя римската армия се оттегля изцяло от Британия.

До тогава Британия е част от римската империя три века и половина, като администрацията на страната в голяма степен се опирала на силата на оръжието. Благодарение на това в нея от дълго време съществува незапомнена стабилност. Тя изведнъж изчезва и страната е заплашена от анархия. Свободно родените британци дълго време били римски граждани, така че малцина посрещат с удволетворение изтеглянето на легионите.

Най – големият проблем обаче за огромна част от британците очевидно са междуособните борби на собствените им племенни вождове, опитващи се да установят надмощие над съперниците си.

Кралете били помазани не от Господ, но те щяли да

изпъкнат с жестокост, отколкото с мир и след не

дълго били убити от помазаните... (5)

Нападенията на хуните срещу готите предизвикват масови миграции в европейския континент. Получава се своеобразен “ефект на доминото”, продължил до момента, когато през 451 г. обединените римски и вестготски армии нанасят поражение на краля на хуните Атила в битката при Шалон, Галия. Обитателите на крайбрежието на днешна Дания и северна Германия започват да прекосяват Ламанша и да се заселват в източна Британия. Тези хора принадлежали към различни племена – юти, англи и сакси, по – късно назовани англосаксонци или просто саксонци.

Един британски племенен вожд, вместо да се опита да отблъсне тези пришълци, предпочита да ги използва като наемници и заплаща услугите им включително и със земи, така че те се заселват в югоизточна Англия. За сметка на това въпросният вожд успял да установи контрол върху голяма част от Британия. Кой именно е бил този човек и какъв ранг е притежавал продължава да е неясно. Гилдас го обвинява за поражението на Британия, но не го назаовава, като го споменава само като “горделивия тиранин”. Беда го нарича Вертигерн /Vertigernus/, докато в трудовете на Нений и в “Англосаксонските хроники” се използва името Вортигерн /Vortigern/, възприето оттогава от повечето учени. Малко вероятно обаче е това да е било истинското му име според Греъм Филипс. (6) По – скоро е някаква титла, извлечена от латинската дума “vertifernus”, означаваща “владетел”. Изглежда известно време Вортигерн е бил абсолютен господар на Британия, като е надделял над съперничещите му британски племенни вождове и е отблъснал пиктите и ирландците.

Причината Гилдас да обвинява този “горделив тиранин” за гибелта на Британия, е че инициативата да бъдат поканени англосаксонците, впоследсвие завоювали цяла Англия, била именно негова. Както Гилдас, така и Беда описват как първите англосаксонци пристигат с три лодки. Очевидно става дума за опростенчество, защото археологическите разкопки свидетелстват, че представители на тези народи започват да се заселват в Англия доста време преди това. Знае се, че британците и по – рано са прибягвали до тяхната помощ. Изглежда, обаче че въпросните три лодки са първите, извикани умишлено като подкрепления от чужбина. С цел да се предотвратят неясноти, под израза “идването на саксонците” се има предвид именно въпросното събитие. Според “Църковната история” на Беда :

“През лято господне 449 – то Марциан бил обявен за /римски/

император след Валентиниан и четирдесет и шести император след

Август и управлявал империята седем години. Тогава народът на

англите, именуеми и сакси, поканени от гореспоменатия крал

Вортигерн/, пристигнал в Британия.”

Беда е живял три столетия след тези събития, така че можем ли да се съгласим с неговото твърдение, че идването на саксонците датира от 449 г.? Картината е доста неясна, а в “Уелските летописи” и при Нений можем да открием и други дати. Тази неяснота изглежда се дължи на трудността да се определи времето, когато британците отправят една молба за помощ, спомената от Гилдас, по – късно намерила място и в трудовете на други историци. Според него, няколко години след като римляните напуснали Британия, нещата се развили така зле, че:

“Оцелелите клетници /британците/ изпратили повтор –

но послание, този път до римския военачалник Агиций

/Agitius/, в което му писали следното: “До Агиций, три

пъти консул, писмо за стенанията на британците. Вар –

варите ни натикват в морето, а морето ни връща при

варварите. Можем да изберем между два вида смърт:

или да се издавим, или да бъдем изклани.” Не получи –

ли обаче никаква помощ.”

Споменатото писмо е едно от малкото неща в труда на Гилдас, които могат да бъдат датирани. Макар и той да назовава римския военачалник “Агиций”, всъщност има предвид офицер на име Аеций /Aetius/, консул в Галия. Не само е налице сходство в имената, но и се споменава, че бил “три пъти консул”. Аеций е единственият човек /ако изключим императорите/, през изминалите дотогава триста години заемал три пъти консулската длъжност След като ни е известно, че неговият трети консулски мандат е започнал през 446 г., а четвъртият, през 453 г., молбата за помощ очевидно е отправена някъде през този интервал от време.

Събитията, последвали писмото до Аеций, са описани от Гилдас:

“Отслабените британци били сполетяни от глад. Мно –

зина от тях се отказали от всичко, търсейки само малко

храна, която да ги съживи. Други постъпили иначе. Про –

дължили да оказват съпротива, като намерили убежище

в планини, пещери и гори, изпълнени с бодливи храсталаци.

Техните врагове дълго време опустошавали земята им, а сега

самите те за пръв път ги подложили на сеч. След като бри –

танците започнали настъплението си, наглите ирландски пирати

се прибрали в земите си, макар и не за дълго, а за пръв път пиктите в далечния край на острова започнали да мируват, макар и от време на време да продължили опустошителните си набези, за да дирят плячка. В това време на относителен мир отчаяният народ видял как раните му започнали да заздравяват.”

По всяка вероятност става дума за времето на Вортигерн, обърнал хода на събитията. След това настъпват времена на мир, през които “островът бил така препълнен с блага, че никой не си спомнял някога да е имало такова нещо”. За съжаление, обаче, времената на изобилие не продължават дълго. Гилдас разказва, че:

“глупавите хора били поразени внезапно от мор, и за

кратко време измрели толкова много човеци, без да са

поразени от меч, че живите не насмогвали да погребат

умрелите”.

Проблемите, предизвикани от това бедствие, отслабват страната в такава степен, че пиктите и ирландците възобновили своите набези. Британците са принудени да потърсят чужда помощ, “като свикали съвет, на който да сложат край на бруталните и непреставащи набези и грабежи”. Заедно със своя вожд, “горделивия тиранин” /Вортигерн/, решават да привлекат англосаксонците като наемници:

“Събрание се свикало, да предприеме най - доброто и

да намери някакво решение срещу честите жестоки инвазии.

Всички членове на събранието, заедно с гордия тиран били слепи.... За да възпрат северните хора, те въвели в острова безчестните саксонци, мразени от Бог и хора”. (7)

От повествованието на Гилдас става ясно, че между изпращането на писмото и идването на саксонците са изминали едно или две десетилетия. През това време британците първо се обединяват, вероятно под ръководството на Вортигерн, сетне изживяват период на изобилие, а накрая стават жертва на епидемия, която още веднъж отслабила острова. Тъй като според Гилдас идването на саксонците е станало след всичко това, излиза че събитието се е случило някъде между 560 и 570 г. Защо тогава според Беда е станало през 449 г.? Отговорът, изглежда се крие в това, че Гилдас е вмъкнал в труда си пасажа с текста до Аеций не там, където е трябвало, а Беда впоследствие е забелязал грешката му.

Изводът, до който достига Беда е, че след като някъде около 448 г. набезите на пиктите и ирландицте били възобновени, британците поискали помощ от Аеций; през следващата година, когато не получили отговор, техният вожд Вортигерн решил да прибегне до помоща на саксонски наемници. Този извод се подкрепя и от англосаксонски източници. В “Англосаксонските хроники” се отбелязва, че англосаксонците пристигат в Британия за пръв път през 449 година.

В замяна на службата им, Вортигерн им подарил остров Танет / the island of Thanet/ и пари, за да подкрепи поселенията им (8), а по - късно пристигнали и нови подкрепления.(9) Неприятностите започнали през 455 г., когато саксонските колонии в югоизточната част на страната се разбунтували. Навярно за бунта им са съществували множество причини, но според Гилдас той е предизвикан от недоволства, свързани със заплащането на наемниците. Макар и да не съобщава подробности, става ясно, че бунтът е мащабен. Разрушени са градове, чийто британски жители са избити, поробени или пркудени. Същото твърди и Беда, като съобщава и имената на революционните водачи – братята Хенгист и Хорса.

Една част от британците били избити, а други успяват да достигнат Канала и да се заселят в Бретан /днешна северозападна Франция/. Трета част се отеглила в планините и гъстите гори; между тези оцелели бил Амбросий Аврелиан. (10)

Потомък на римска фамилия, Амбросий създал коалиция от бивши подръжници на Империята, за да се противопостави на саксонците.

От тогава, побеждавали ту нашите сънародници, ту

ту враговете им. Това продължило до годината на

обсадата на хълма Бейдън, когато били избити

много от злодеите... (11)

Беда също описва обсадата на хълма Бейдън, но нито той, нито Гилдас споменават Артур.

В същност, Артур не се появява в документалната история до 796 г., когато монаха Нений прави компилацията Historia Brittonum. В нея не само Артур е dux bellorum на британските крале, но обсадата е изветстна като най - големият конфликт от единадесетте предишни битки водени от Артур.

Написаното по-горе ни кара да си зададем въпроса: каква е причината да повярваме, че Артур присъства на битката, ако двете по-ранни британски истории не виждат смисъл да го споменат?

Три аргумента оправдават продължаващите проучвания. Първо, няма друго известно име, което някога да се свързва с обсадата на Бейдън.

Второ, разказите за Артур - Vitae или Живота на Светците Кадок /Cadoc/, Караног /Carannog/, Гилдас и Падарн /Padarn/, всичките се датират от XII век или от по - късно и рисуват Артур в отрицателна светлина. Във Vitae той е военен деспот, стремящ се да заграби собствеността на уелските манастири. (12) Поради някаква причина Артур възбужда враждебността на група от хора, която пишейки изразила негодуванието си. Резултатът е - пропускането на името му в клерикалните истории за триста години. (13)

Трето, произходът на Историята на Нений прави правдоподобна индентификацията на Артур с битката при Бейдън. Historia Brittonum е странен и несвързан сбор от разкази. В увода си, Нений сам казва :

Аз събрах всичко, което открих в Римските анали и

в хрониките на светците -- Жером /Jerome/,

Еусебиус /Eusebius/, Изидор /Isidore/ и Проспер

/Prosper/, а също и от скотската, саксонската и

древната традиция. (14)

Нений, свързва материалите, които събира в груба хронологическа последователност и без да се притеснява изглажда несъответствията между отделните части на работата си. Това може да се види например в двете версии за историята на Вортигерн - информацията, за които почерпил от британски и саксонски извори. В първата, Вортигерн кани Хенгест и Хорса в Британия; а във втората, саксонците идват като изгнаници. (15)

Ако битката при Бейдън се смята за най - важното събитие, тогава защо Гилдас не споменава името на победоносния пълководец? Може би той го е направил. Името на Амбросий е единственото, за което Гилдас говори, вероятно той е командирът при Бейдън?!

За да проверим тази теория, трябва да установим приблизително датата на битката. Хронологията на Гилдас не е добра. Определяйки обсадата на хълма Бейдън той се изказва доста двусмислено :

...годината на обсадата на Хълма Бейдън...година

последното поражение на разбойниците (англосаксонците)

и без съмнение не най - маловажното. Това станало в четирдесет и четвъртата година, доколкото знам, като месец след това съм се родил. (16)

Съществуват няколко интерпретации на този пасаж. Според Беда това означава, че обсадата започва четирдесет и четири години и един месец след като пристигат саксонците в Британия, а именно през 493 г.. До този извод Беда достига не от ръкописите на Гилдас, които са по - късни от него с няколко века, а според него това са неволни грешки, които вероятно развалят по -късните ръкописи, но върху тези думи може да се размишлява.

Съвременните мнения за годината на обсадата при Бейдън не са единни. Едно от тях се базира на нарасналата мощ на Амбросий, за която Гилдас говори в предната глава. (17) Според него битката се е състояла между 499 и 511 г., зависи от това коя година се причислява Амбросий.

Втората теория основаваща се на Беда Достопочтени, определя сражението между 516 и 518 година. (18) И третата теория смята, че Гилдас е имал в предвид, че е роден в годината на обсадата, четирдесет и четири години и един месец преди да я опише. Впрочем De Excidio е написана между 540 и 547 г., което датира сражението около 500 г.. (19)

Тази последна интерпретация, плюс - минус една година, е най - разпространената дата.

Следователно битката се провежда някъде между 499 и 518 г.. Амбросий вероятно дошъл на власт между 455 и 467 г.. (20) Да допуснем, че той е поне на двадесет години, когато е започнал да се издига и ще да е бил между педесет и две и осемдесет и три по времето на битката при Бейдън. (21) Предоставяйки тази най - късна година за началото на управлението му (455), най - ранната година за обсадата (499) и най - ранната възраст за издигането на Амбросий, възможно е все пак той да не е главната фигура при Бейдън.

Независимо от "личността" на анонимният победител, мълчанието на Гилдас може да бъде обяснено. Съдържанието на De Excidio показва, че главната цел на Гилдас не е да напише просто история.

De Excidio, както споменах още в глвата за историческите ръкописи била по - скоро порицание на британските жители заради греховете им и увещание да се поправят. (22) Историята в De Excidio служела само като въведение към порицанието, което следва. Гилдас не я е написал за потомството, а за хората от неговото време. Ако това е така, тогава няма нужда да споменава победителят при Бейдън.

Изглежда, че първоначално Беда е уважил историка и учения и споменава Артур, ако наистина е съществувал като водач на обсадата при Бейдън. Описанието му за Британия през V век е перифразирано от Гилдас, с няколко добавки. (23) От друга страна Гилдас не приписва обсадата на Бейдън на никой индивидуално.

Следователно пропуските на Гилдас стават пропуски и за Беда. За разлика от Нений, Беда не счита за необходимо да включи "древните легенди" за Артур, като устните предания и песните на бардовете, в неговата академично точна история.

Третата вероятност е обсадата да не се счита за достатъчно важна, за да бъде описана в детайли. Като такава не е описана от саксонските летописци. (24) Все пак тази битка е спомената от Гилдас, което предполага че е важна само за него и за британците. Допускайки това, тогава Артур може би е командир при Бейдън, а също и на всичките дванадест битки описани в Historia Brittonum, което трябва да се проучи. Според Нений,

Тогава Артур се бил срещу тези мъже с кралете на

бритонците, но той бил водача на битките. Първата битка

била на устието на реката, която се наричала Глейн.

Втората и третата и четвъртата и петата на друга река,

която се наричала Дъбглас /Dubglas/ и е в областта

Линуис /Linnuis/. Шестата битка била на реката, която се

наричала Басас /Bassas/. Седмата битка се състояла

в гората на Kелидон /Celidon/, това е Кат Койт

Келидон /Cat Coit Celidon/. Осмата била при укреплението

на Гуинион /Guinnion/, в която Артур носел образа на блаженната Мария...Деветата битка се провела в града на Легиона /City of the Legion/. Той се бил по време на десетата битка на брега на реката наречена Трибруит /Tribruit/.

Единадесетата битка се състояла в планината наречена

Агнед /Agned/. Дванадесетата битка била при Хълма

Бейдън.... (25)

Учените са на различно мнение относно местоположението на битките. Каквито и да са аргументите им обаче все още нищо не е установено със сигурност и изводите до които достигат се основават на формалните прилики в наименованията на местоположението на отделните сражения известни ни от Нений.

Като цяло историците смятат, че кампаниите му са се разпростирали по целия oстров на Британия, от югозпадната /Бейдън/ до североизточната част /Гората на Келидон/; това поражда два въпроса. Първият, може ли един мъж да прекоси разстоянието между дванадесет отдалечени места едно от друго за приемливи хронологически параметри? Вторият, какво може да прави Артур толкова далеч на север като Шотландия ? Няма доказателства от VI век, които да докажат, че саксонските поселения се разпростират толкова на север и да заемат северната една четвърт от острова.

Местоположението на Хълма Бейдън е неизвестно, въпреки усилията на изследователите. Бейдън обикновенно се свързва с Бат, заради приликата в имената, но няма твърдо доказателство, което да подкрепи тази теория. Annales Cambriae, която определя битката при Бейдън през 516 г, поставя друга битка там през 665 г. Ако това значи, че Бейдън е взет отново като място за провеждането на сражение, тогава той е област до която саксонците достигат през 516 г, но не успяват да я превземат до 665 г. (26)

Графство Дорсет намиращо се на южното централно крайбрежие на острова е най - вероятният кандидат за тази област. Саксонците се намират в неговите граници в началото на VI век, но то е в притежание на британците до 658 -710 г. (27) Заслужават внимание две британски укрепления в Дорсетшир - Бадбъри и Банбъри. Бадбъри е привлекателно място, обградено от защитни насипи. Представката "Bad" - е достатъчно показателна за неговото отъждествяване. (28) Другата възможност е Банбъри, който също е насипно защитен и е укрепена крепост. На нито едно от тези две укрепления не

са се извършвали археологически разкопки. Специфичната локация на Бейдън ни остава да размишляваме.

Обръщайки се към лингвистиката, географията и филологията В. Г. Колингуд се опита да определи местоположението на описаните битки. (29) Той допусна, че всичките места ще са се намирали в Съсекс в югоизточна Британия, а също и в графството на западен Кент, където саксонците се заселват. Колингуд смята, че първата битка на устието на река Глейн всъщност е река Глайнд /Glynde/ в Съсекс. (30) Глайнд, въпреки че няма устие се влива в морето чрез друга река - Оус /Ouse/.

Локациите на втората до петата битка не са лек проблем. Дъбглас /Dubglas/, което означава "тъмен поток" или "тъмна вода", е доста общо наименование на река. Колингуд индентифицира Дъбглас като разклонение на Река Мидуей /Medway/ в Кент, която през 1288 г. е наречена "Тъмната" /"Le Black"/. Областта на Линуис /Linnuis/ той обяснява с района на източен Ротбъри /Rothbury/, отново в Съсекс, който през 697 г. е наречен Лиминеа /Liminea/. Ученият смята, че Кентските саксонци опитват отново да си пробият път чрез тази област. (31)

Определяйки местоположението на шестата битка на река Басас, Колингуд не са замисля много. (32) Докато седмата битка традиционно се определя в Каледонската гора в Шотландия, той мисли, че "Келидон" /Celidon/ е общо название на горите в Британия. (33)

Битката при укреплението "Гуинион" /Guinnion/ се тълкува от Колингуд като превод на уелското "Caer Gwent". Той отхвърля явния избор между Caerwent и Caerleon, като смята, че те са твърде далеч на запад. Caer Gwent според него е римският град наречен "Venta – някоя си", който той открива във Venta Belagarum, днешният Уинчестър. (34)

Деветата битка при града на Легиона, Колингуд поставя в Порчестър. Той се базира на записките в Англосаксонската Хроника, описваща саксонското владение като Портсмут /Portsmouth/. В Порчестър /Roman Portus Adurni/ се намирало римско укрепление, въпреки че тогава нямало легион разположен там. Така Колингуд е на мнение, че през тези вековете се увеличава важността на крепостта в памет на хората с легионарен статус.(35)

Десетата битка при Трибруит е записана в някои ръкописи на Нений като Трат Тревроит /Trat Trevroit/ и е определена от Колингуд като:

traeth = от уелски "широко устие"

tri = "пресечка"

brit/brute/briw = "стремителен" като река

С тези доказателсвта, той стига до заключението, че Трибруит е означава тройно устие на река при Чичестърското пристанище с постоянен прилив. (36)

Планината Агнед или Брегион също създават проблеми на Колингуд. Връщайки се отново към теорията за общата терминология той предполага, че "Брегион" означава "на хълмовете" и неясно го определя някъде в Съсекс. За Бейдън, дванадесетата и най - важна битка Колингуд няма ясно становище, въпреки че отхвърля общоприетото мнение, че това е Бат или Бадбъри Рингс.

Като цяло аргументите му са неубедителни, това което със сигурност може да се каже, е че битките на Артур са срещу саксноците.

Според Джонстън доказателствата за северните местоположения на битките са повече от очевидни. Реката Глейн обикновенно се свързва с Глен в Нортумберланд /Northumberland/. Локацията на втора до пета битка, на Дъбглас характеризира много райони в Британия, а шестата битка на река Басас е все още неиндентифицирана. Седмата обикновенно се поставя в Каледонската гора в Шотландия и осмата при Форт Гуинион е във Виновиа близо да Стената на Антонин, също в Шотландия. Честър е Градът на Легиона в деветата битка. Реката Трибруит се поставя близо до Фирт ъв Форт, което се основава на бележките в старата уелска поема "Tryvrwyd".(37)

Агнед /Agned/, наречена още Брегион във Ватикански ръкопис, в днешно време се локализира като Единбургския замък. (38) До тук добре, но проблема с поредицата от главните северни градове оставя Бейдън необяснен. Всичките индикатори, въпреки че са малко, подсказват че битката при Бейдън била срещу саксонците, а те по това време се намират в най - отдалечената северна част на острова.

Един писмен извор подкрепя няколко от северните местоположения. Той е изветен като Уелските Триади. Произходът им се свързва с традицията на бардовете, вероятно мнемонично средство използвано за обучаване на начинаещите бардове. Задачата му е да съхрани подвизите на своя покровител за поколенията. (39) Учените са съгласни, че Триадите съдържат същината на достоверен материал, въпреки че не могат да се позоват на тях като на историческо доказателсвто.

Проблема е, че няма оцеляли ръкописи на Четирите Книги преди XII век. Една от тях, Черната Книга на Камартен, съдържа стихове, които хвърлят светлина върху местоположението на битките при Трибруит и Агнед:

Не се ли върна Manawyd обратно.

Пронизан при отбраната от Tryvrwyd?

Те паднаха стотици

Преди Bodwyr...

На бреговете на Tryvrwyd. (40)

Manawyd е вероятно епоним за пиктите от Manaw, област между Единбург и Стърлинг в Шотландия. Въпреки, че няма река, която да се индентифицира с името Трибруит, общото местоположение предполага, че това е устието на реката Фирт ъв Форт. (41)

Същата поема споменава битка провела се на хълм: "На Хълма Ейдин /Eidyn/ /Той се сражавал с победителите...." (42) Единадесетата битка, известна като Агнед /от Уелски annedd, "жилище"/ или Брегион /от Келтски brega, "хълм"/ е възможно е да се е състояла също при Хълма Ейдин. Ейдин е област, която днес се намира в Средна Шотландия; "хълм" предполага възвишението, където се намира Единбургския замък. (43)

Нещо повече лингвистичните прилики между Tryvrwyd, Tribruit, Eidyn и Agned са единствените нишки свързващи Артур с едно от тези места, което се вижда в споменаванията на Бодвир /Bodwyr/. В Уелските Триади Бодвир, по - късно наречен Бедвир /Bedwyr/ или Бедивере /Bedivere/ в цикъла за Артур, е една от най - ранните връзки за Артур. Самият Артур не е споменат в Триадите.

Друга от Четирите Древни Книги, Книга за Талиезин, съдържа Триада, разказваща за битката в килиите на Бревин /Brewyn/. (44) Приликата между Брегион на Нений и Бревин не може да се пренебрегне, но и тук битката е приписана на Уриенс, който управлявал Регед /Rheged/, намиращ се на югозапад от Адриановата Стена. Лесно е да се предположи, тогава, че в битките при Трибруит и Агнед, Бодвир е сам. Това е възможно; следователно списъкът от битки на Нений трябва да бъде обсъден отново. Той вероятно е присвоен от друг пълен списък, принадлежащ на различен извор – от много по - ранен летопис, който е загубен. Стилът на летописите, който се е запазил до днес е с римска номерация за всяка година; много рядко повече от едно събитие е отбелязано годишно и често годините остават незаписани. Ако този списък е като извор за Нений, продължителността на дванадесетте битки ще е описана от минимум от дванадесет до към двадесет или повече години. (45) Annales Cambriae, допълват основният текст на Нений, датиращ битката при Бейдън през 516 г. и смъртта на Артур през 537 г. Ако това е точно, тогава освен двадесетте години, през които саксоницте са сломени, Артур ще да е ги е пазил покорени още двадесет и една години, твърде дълго управление за един човек.

По - вероятно е Нений да е заел или съставил списък, от неясен източник и да е "залепил" сражението при Бейдън накрая, приписвайки всичко на Артур. Това несъмненно е в негов стил и обяснява трудностите му при създаването на последователна и свързана кампания в неговите дванадесет битки. Така се обясняват и останалите несъответствия в Historia Brittonum.

В списъка си Нений отбелязва, че по време на осмата битка Артур носи образа на благословенната Мария на щита си и с нейна помощ нанася удар на враговете. По - късно в Annales Cambriae се казва, че Артур носи и Свещеният Кръст при Бейдън три дни и нощи и със свръхестествена помощ, сразява враговете. Приликата е очевидна, въпреки че Annales не споменават, че битката е осма по ред, а пък Нений не пише за Свещен Кръст при Бейдън. Объркването идва от християнският символ, който е явно от друг списък.

Този аргумент обяснява и различията между Харлеианският и Ватиканският ръкописи, описващи единадесетата битка. За разлика от "Cair Lion" добавен към Ватиканския ръкопис, очевидно да доуточни някои неясноти, двете описания на битката са напълно различни. Вероятно Агнед и Брегуоин не са едно и също място; а по - скоро там се провеждат единадесетата и дванадесетата битки в списъка заимстван от Нений. (46)

Явно е, че сраженията излизат тринадесет според християнската символика, но Нений спазва традиционната номерация и ги оставя на дванадесет.(47)

Следователно, първите единадесет битки от списъкът му и тази при хълма Бейдън вероятно трябва да се разглеждат като две отделни части. Въпросът е, къде е Артур?

Ако присъства при Бейдън, защо Гилдас не го отбелязва като факт!

Вероятно "старите врагове", описани от Гилдас, пиктите и скотите държат зает Артур на север. Северно - южната дивизия за военни операции напомняла за старите римски служби като comes Brittaniae, comes littoris Saxonici и dux Britanniarum. Те са създадени някъде в средата на IV век за по - специалните нужди на Британия, но като цяло тези служби са формални.(48)

Графа на Британия или comes Brittaniae имал за задача да защитава острова, когато е необходимо. Дука на Британия или dux Britanniarum отговарял за войските на север и седалището му било в Йорк. Графа на Саксонския Бряг или Count of Saxon Shore, контролирал положението на юг. (49) Нений нарича Артур dux bellorum, което явно идва от претърпялото промяна dux Britanniarum. Ако първите единадесет битки на Артур са на север срещу пиктите и скотите, тогава той отговаря на целта на тази служба.

Надписът върху арката от Далматия /Dalmatia/, отбелязва кариерата на римският воин Луциус Арториус Кастус /Lucius Artorius Castus/. Неговата последна служба е като префект /praefectus/ в Британия, комадващ VI Победоносен легион в Йорк, южно от Адриановата Стена. Докато е на служба там той е назначен за dux, за да потуши някакъв бунт.

Интересно е да се отбележи, че имената "Arthur" и "Artorius" произлизат от римски родове и много рядко се срещат преди XII век. Името Арториус може да бъде открито още през късният II век, а по - късно става прототип на историческият Артур. (50)

В De Excidio, след като саксонците вдигат бунт, Гилдас не споменава повече пиктите и скотите. Знаем, че към бунта се присъединяват и англите. Беда съобщава, че “те се съюзили с пиктите, които до тогава отблъсквали, и насочили оръжието си срещу своите довчерашни съюзници”. Каква е била степента на организираност на бунта на англите е трудно да се установи. Факт е обаче, че британците са били заварени напълно неподготвени.

Описанието на Беда за пиктите и саксонците по времето на бунта се различава малко от това на Гилдас. Беда пише: "тогава изведнъж англите се съюзили с пиктите, които били прогонени надалеч и обърнали войските срещу техните съюзници." (51) Това естествено променя ситуацията! Комбинираната атака на пиктите от север и на саксонците от юг дава смисъл на дванадесетте битки. Този факт също така освобождава Артур от присъствието му в средата на V век и го прави несъвместим с годините на Annales Cambriae.

Защо Гилдас не споменава този съюз между враговете на бритонците?

Вижда се, че той не е внимателен историк, докато Беда е по - прецизен. Когато говори за пиктите и скотите, Гилдас набляга на техните кръвополития и опустошения, но никога не ги описва като предатели - този епитет той приписва на саксонците. Предубеждението на Гиладс го заслепява, за да не отбележи толкова важен съюз. Поради този факт, а и пренебрегването на някои основни подробности стават причина Гиладс да не отбележи толкова важен детайл.

Historia Brittonum съдържа два важни пасажа, които ни помагат да си изясним идентичността на Артур. Първият хвърля светлина върху загадъчният граждански конфликт за който Гиладс споменава. Нений пише: "Вортигерн... властвал в Британия. По това време (той) имал причина да се бои, не само от... скотите и пиктите, но също и от римляните, и (неговите) опасения от Амбросиус." (52) Откакто спират нападенията на острова от страна на римляните, Гилдас постоянно набляга, че Амбросий е последният римлянин, логично е да се допусне, че "римляните", от които Вортигерн се страхувал са романизираните бритонци. Гражданският конфликт явно бил между Вортигерн, който е вероятният водач на бритонците и се радвал на свободата от римската власт и Амбросий, потомък на римска фамилия с висок ранг.

Вторият пасаж ни довежда до дванадесетте битки, описващи колко "войнствено се бил Артур срещу (враговете) сам с воините на Британия и кралете, (въпреки) че те били много по - благородни от него, все пак той бил водача на дванадесетте битки." (53) Това обяснява защо Гилдас нарича Амбросий последният римлянин. Гилдас специално отбелязва и факта, че родителите на Амбросий "носели пурпура", загатващ високият им статус. Въпреки, че Артур е по - малко благородник, от колкото тези които командвал, Гилдас от тогава не го определя като "Римлянин". Така загадката около идентичността на Артур става малко по - ясна.

Остава само един проблем. По какъв начин може да се гледа на годините в Annales Cambriae?

Беда обяснява объркания пасаж в De Excidio с това, че битката при Бейдън се е състояла четирдесет и четири години след пристигането на саксоницте в Британия. (54)

Също така знаем, че те за известно време са доволни да останат на малкият остров Танет, който не се считал за заплаха за бритонците.

Според Англосаксонската хроника битките между бритонците и саксонците започват между 455 г, когато бритонците губят Кент, и 519 г.

В началото на 473 г., обаче, се казва, че саксонците се "сражавали срещу бритонците и взели толкова голяма плячка,че бритонците били принудени да бягат от Англия като от огън." (55)

Какво става обаче с Амбросий? Годината на издигането му трябва да се постави между падането на Вортигерн и саксонският бунт. В Historia Brittonum, Нений разказва за Вортимер, син на Вортигерн и действията му срещу саксонците след техните размирици. Те загатват, че Вортигерн не запазва дълго контрола върху тях и неговите войски трябвало отново да омиротворяват Хенгест и Хорса. По време на втората битка на Вортимер със саксонците Хорса умира. Според Англосаксонската хроника това става през 455 г. Това е най - ранната година за падането на Вортигерн и издигането на Амбросий, очертал се като лидер. Annales Cambriae споменават Амбросий още един път, в началото на 467 г, когато побеждава Виталиний в битката при Валоп /Wallop/. Имайки предвид произхода на Annales, тази година може да бъде разгледана като най - крайната възможна за издигането на Амбросий.

Може да се предположи, че той идва на власт в Британия около 460 г, като наследник на Вортигерн и е вероятният победител в гражданската война. Той се бие срещу саксонците и успява да ограничи нападенията им във вътрешността на страната. (56) Като римлянин, заобиколен на север и юг от саксонско - пиктския съюз, той назначава военачалниците си на подобни служби както римските - comes и dux. Такъв служител явно е и Артур. (57)

Ако Annales Cambriae са точни, Артур умира през 537 г. Той не е бил съвременник на Амбросий, а може би става негов наследник. Артур маб Утер, ужасяващият воин, избиран дванадесет пъти от кралете за водач. Той бил агресивен командир с римско - британски произход, чиито военни кампании го издигат като герой. Дали е бил командир при Бейдън, не се знае, въпреки че историята го помни като такъв!

Имайки в предвид по – горните аргументи ще трябва да се спрем на въпроса до колко Артур е исторически образ и от къде произлиза :

ИСТОРИЧНОСТТА НА АРТУР

Какъвто и да е Артур, той е сложна личност. През вековете концепцията за този герой търпи постоянна промяна, в резултат на което няма нито една общоприета легенда, а преданието обединява в себе си делата и характеристиките на други разкази и герои.

Не може да се заключи, че не е съществувал историческият Артур, когато "е", в текстовете на Historia Brittonum, Annales Cambriae и Историята на Джофри се поддържа идеята, че той е несъмнено историческа личност. Но трябва да си зададем въпроса кои подвизи се приписват на Артур, когато те са неотменна част от по – късните му изображения и като такива представляват част от произхода му?

Ако потърсим "истинският" герой за всяка една от битките, описани в по – горе споменатите извори ние трябва да се попитаме дали концепцията, която представя глава 56 от Historia Brittonum се базира на една фигура? Основният кандидат за тази "чест" трябва да бъде естествено Амбросий Аврелиан.

В De Excidio Britannie на Гилдас Амбросий е известен като инициатор на бретанските контраатаки в продължение на няколко битки като кулминацията е тази при хълма Бейдън.

На тази основа ние можем да кажем, че до известен смисъл има исторически Артур – Амбросий - в смисъл Артур като историческа фигура.

Някои историци предполагат, че Амбросий е Артур на базата на Historia Brittonum, глава 56. Те са твърдо убедени в това твърдение, но реално погледнато виждат само част от истината - образът на Артур в този извор е на базата на Амбросий, това е фолклорният Артур; в известен смисъл Амбросий е Артур, но не в значението което болшинството от историците влага.

За да се доизяснят нещтата би трябвало да се обърнем към методологията. Нещо повече - съществува опасност в търсените знаци да се "съгласим с фактите" - например глава 56 на Historia Brittonum, битките може да са "монтирани" - това смята Колингуд /1929/, който успява да "открие", че всички битки на юго - изток всъщност се водят от Артур срещу ютите и т.н.

Друг аспект от легендата, която много се дискутира е галската инвазия. За пръв път тя се появява в Историята на Джофри от Монмунт, The Breton Life of Saint Goueznou и Culhwch ac Olwen. Някои като Джофри Аш (58) и Скот Литълтън и Линда Малкор смятат че това е оригинален елемент от артуровата легенда.

Но Пейдъл и Бромуич (59), а и някои други историци забелязват,че няма нищо подсказващо в ранните островни извори /освен Culhwch/, че Артур е галски авантюрист.

Можем да си обясним този факт като погледнем на галската кампания като на извън – островна историзация на пан - бритонския фолклорен Артур по същия начин както предлага History Brittonum, глава 56 смесвайки британските кампании на континента – тя отдава голямо внимание на Риотамус и на легендата за Император Максим, на уелски Maxen Wledig, за който се е вярвало че е завладял Рим след което разквартировал войските си там и те станали първите колонизатори на Британия /като кандидати за подобна 'историзация'/.

ПРОИЗХОДЪТ НА АРТУР

Произходът на Артур винаги ще бъде спорен. Основното заключение до което можем да стигнем, е че нямаме причина да вярваме на концепцията за воина Артур от V - VI век, тя не е нищо повече от второстепенно проявление на легендарния /митичния Артур, произходът му е все още неизяснен проблем.

Съществуват две основни теории по този въпрос:

Привърженици на първата са Кемп Малоун, Оливър Пейдъл, Скот Литълтън и Линда Малкор (60) - те смятат, че Луций Арторий Кастус /Lucius Artorius Castus/ е истинският Артур, въпреки че Пейдъл подкрепя тази идея твърде колебливо. Малоун базира теорията си на факта, че латинското лично име Арториус /"орач"/ се е променя в Артур на местно наречие и това може да се докаже от галската кампания описана от Джофри.

Трябва да кажем, обаче че не може да приемем тази обосновка, защото тя се основава само върху произведението на Джофри.

Следователно идеята подкрепяна от Малоун и Пейдъл за Луций Арторий Кастус се базира единствено на името. Ако произхода на Artorius се приеме само като етимология на името на Артур тогава тази идентификация би изглеждала най - правдоподобна и би ни помогнала да си обясним разказа за континенталната инвазия.

Но все пак трябва да погледнем на Артур като фигура, която преди всичко е историческа, след което тя е абсорбирана от келтския фолклор и най - накрая е историцизирана изцяло от различна епоха, от която той произлиза.

През последните години излезе още един аргумент в полза на Луций Арторий Кастус - Литълтън и Малкор се опитаха да докажат, че след творбата на Джофри от Монмаунт доста от характеристиките му могат да се открият в легенда, която е скитска по произход. Единственото доказателство за скитите в Британия е от II век, когато група сарматиани преминават през Северна Британия като римска кавалерия начело с Луций Арторий Кастус. По същество авторите се аргументират, че този факт е "много важен" за образа на Артур и правят паралел с културата на номадските конни народи, населяващи Евразийските степи и областа известна като Скития на римляните и гърците; те преминават Западна Европа на две племена - сармати и алани – за това в техните очи Артур е просто различно име прикрепено към легендата за Батраз, герой от скитските легенди.

Основният проблем на тази теория, е че в продължение на хиляда години скитските легенди се предават от поколение на поколение, претърпявайки много промени. Въпреки всичко те стоят в основата на артуровото предание; и в Британия и на континента скитските елементи се появяват в романите след Джофри, от Кретиен дьо Троа нататък.

Безспорно, идеята на Литълтън и Малкор подсказва, че съществува някаква връзка межу творбите след Джофри от Монмаунт и скитската легенда - вероятно това са късни добавки към легендата за Артур.

Като доказателство скитските паралели не могат в действителност да се използват за подкрепа на теорията, че Луций Арторий Кастус дава името на Артур, следователно тази идея почива изцяло на произхода на името Art(h)ur от латинското Artorius.

Втората теория отново се основава на етимологията на имената - тя защитава позицията, че Art(h)ur в диалектно наречие преминава в Artgur-"човек на мечката, мечка-човек" през 500 г сл.Хр. /когато бритонското gur преминава в ur/. Това предложение допълнително се подкрепя от факта, че в латинските документи името "Артур" винаги е написано Art(h)ur/Art(h)urus например и никога във форма като Artorius.

Името му често се използва и в уелските извори - art(h) - в превод - мечка, което свидетелства за воина, това прави името му подходящо за човек, който е свиреп като мечка/ борец/воин/.

Връзката между името на Артур и мечката е направено от средновековните автори - в "Sawley Glosses", които са добавки от късния XII или ранния XIII век към Historia Brittonum се казва, че " името на Артур преведено на латински означава "страховита мечка"; в поемаta Ymddiddan Arthur a`r Eryr/"Диалога на Артур и орела"/, Артур отново е описан като мечка. Известно е, че в онези времена келтите са имали обичая да възприемат като бойни прякори названията на различни животни, като се предполагало, че те по един или друг начин трябва да бъдат показателни за личността на съответните личности. Има много примери от келтската история, когато племенни вождове в Ирландия, галия и Британия са възприемали животински прозвища. Самият Гилдас изброява редица британски крале и ги уподобява на отделни животни. Дори в поемата “Гододин” са описани воини с имена като Хрътката, Вълка и Мечката. Вижда се, че едно от бойните прозвища, използвани от британците през Тъмните векове, е “Мечката”.

Д-р Бромуич смята, че Arcturus произлиза от гръцката дума "пазач на мечки" и означава ярка звезда, свързана със съзвездието Голямата мечка.

Arcturus, като Arctos често се е използвало да се обозначи полярният регион, далеч на север, също така има и препратки в lатинската литература за бурно време, свързано с изгряването и залязването на звездата Arcturus.

Има естествено още много предложения, свързани с произхода на името на Артур, например Кемп Малоун смята, че Артур и Утър са една и съща личност и едновременнно с това е и келтски бог; има податки за местно предание, че той е гарван или пък че е "червенокрак гарван", добре известно във фолклора на юго-западна Британия.

Безкрайно много са запазените исторически прототипи на Артур, които могат да бъдат идентифицирани, но проблема за историческата му личност си остава все още неразрешен

След като разгледахме различните мнения трябва да се спрем и на отделните места, свързани с легендата :

ЗАМЪКЪТ ТИНТАНГЕЛ

Замъкът Тинтагел в Северен Корнуол е легендарно място, свързано с раждането на крал Артур. Според Джофри от Монмаунт, в края на римското управление в Британия, архиепископът на Лондон предлага трона на бритонците на Константин, чиято мощ по това време е отслабена заради пиктската инвазия. Той управлява мирно десет години и има трима сина - Констанс, Аврелий Амбросий и Утър. Когато Константин е убит от пиктски убиец за трона му започва борба, благородникът Вортигерн използвал Констанс - най - големият син и придобива контрол над Британия.

Накрая Аврелий Амбросий, а след него и Утър Пендрагон успяват да възвърнат законните права над трона. Артур се ражда скоро след тези събития, според описанието на Джофри.

Тинтагел първоначално е индентифициран като ранен християнски манастир. Това обаче е в противоречие с твърдението на Джофри от Монмънт, че "Корнуолският господар притежавал крепостта Тинтагел и Артур бил заченат там". Според Джeфри Аш "aрхеологията не доказва, че Джофри е избрал подходящото място. Това показва, че Тинтагел е имал важно значение през различните периоди от историята". Всъщност археологията доказва, че укрепеният замък е бил нещо повече от манастир.

През лятото на 1983, поредица от неочаквани пожари на острова разкриха в Тинтагел "модела на напълно неподозирани основи" /Томас 1988,425/. Повечето от ново - откритите сгради са правоъгълни, а не кръгли /т. е. типичните за ирландските манастири през III - IV век/. Нещо повече, след серия от разкопки се установи че до III век замъкът е под римскa власт, след което към VII век е запада, заради англо - саксонската инвазия.

Всеки период може да бъде разделен, заради уникалните предмети свързани с него:

Период I - Римският период на Тинтагел. Намерени са около 100 глинени парчета римско - британска керамика. Тя се датира между III - IV век. Странното, е че няма нито едно римско място в непосредствена близост с подобна архитектура или керамика. Това може да се обясни с географската изолация или вероятно с факта, че Тинтагел е бил търговски пост. Следващият период доказва това предположение.

Период II /450-600/ - за него е характерeн вноса на керамика от Северна Африка, Средиземноморието и Галия, намерени са също така късно - римски чинии и амфори /вероятно в тях се е държало вино/ и много други съдове.

Въпроса е защо точно в замъка Тинтагел се среща този търговски обмен? И най-приемливият отговор, е че той е "кралското убежище, отчасти пазено от природата и добре въоръжено място" /Томас 1988,429/. В това се е състои неговото предназначение поне през вторият период.

През първият период изглежда замъкът е служел като северозпадно пристанище на римските кораби пътуващи към устието на река Камел. Това обяснява предметите намерени в Тинтагел. Също така той има и фискална функция по този търговски маршрут. Всъщност, върху много римски керамични съдове могат да се видят римски цифри като графити по тях.

Следователно Тинтагел е доста значим за Британските острови. Дали крал Артур е роден там или не е невъзможно да се каже за сега, но археологическите доказателства правят Тинтагел вероятно място за разцъфтяващо кралство. Уникалните предмети, които са открити там доказват неговото влияние в тази област като кралска крепост за средиземноморски контакти през V – VI век.

УКРЕПЛЕНИЕТО КАДБЪРИ

За него се предполага, че е Камелот – мястото, където според преданията се събират рицарите на Кръглата Маса.

Камелот е творение на литературата от XII век и за пръв път се появява в романа на Кретиен дьо Троа. Никъде в ранните описания не се споменава, че Артур има двор някъде в Британия. През 1542 г., обаче Джон Лийланд, антиквара на крал Хенри VIII първи свързва Кадбъри с Камелот "уповавайки се на местната традиция свързваща укреплението с Крал Артур". Резултатите от археологическите разкопки показват, че Кадбъри хил не е замък, но вероятно изпълнявал ролята на силно укрепен щаб на някой могъщ крал.

Четири каменни укрепления обграждат вътрешен строеж като вторият е кръстен "Каменния Насип" и има монетарница, датираща не по-рано от V век.

Най-вътрешният насип е и най-сложен. Конструкцията му е характерна само за Кадбъри, наречена е "каменно-дървена система" и е важно да се отбележи, че според Historia Brittonum Вортигерн построява "укрепление в планините на Сноудония". В пасажа се казва, че кралските строители обединяват "дърво и камък", явно това са били характерните материали през V век за строежа на кралската крепост.

По това време римските грънчарски съдове са се правели между стените на укреплението и този процес се засилил преди края на римското владичесвто над бритонците, което съвпада с периода на управлението на Вортигерн. Допустимо е "Крал Артур" да е продължил да използва Кадбъри хил форт, тъй като той е една от най - солидните крепости в тази област.

Също така е открита и източно - средиземноморска керамика, подобна на тази в замъка Тинтагел, което показва, че крепостта е включена в търговският обмен с замъка или другата възможност е същите жители да пренасят керамиката от едно място на друго.

В добавка към казаното, дървено жилище построено между 460 - 500 г. е открито от разкопаните дупки в земята, с размери повече от 60 фута.

Заключението, което се налага е, че от както Кадбъри хил форт е пригоден за защита след напускането на римските войски от Британия – той явно е заселен през VI век и вероятно е става дом на нещо повече от личен крал и неговите войници; достатъчно широк, за да побере цяла армия. Само карл, достатъчно силен да обедини съседни кралства срещу англо - саксонската заплаха може да събере толкова голяма армия: знае се, че Крал Артур направил това преди да поведе британските воини в битката при хълма Бейдън.

АБАТСТВОТО И ХЪЛМА ПРИ ГЛОСТЪНБЪРИ

Хълма е един от четирите издигащи се сред равнинните земи около Глостънбъри. Както Джефри Ръсел отбеляза през 1960 г, той е изкуствено оформен и "има следи от ритуални пътеки отпреди хиляди години, обграждащи го спираловидно, такъв тип пътеки се срещат и в Крит, Италия и Ирландия, те са издълбани на скала близо до Тинтагел". Въпреки, че са строени до III век пр. Хр., изглежда че те са свързани с дълга традиция. Смята се, че това е загадъчният остров Авалон от легендата, където почива тялото на Артур. От уелски думата Avalon означава "място на ябълката" /Avallach, Avalon/. Уелският монах, Кардок от Ланкарфан, написал през 1130 г., че Авалон идва от старото келтско име "Ynys-witrin" т.е. "Островът на стъклената чаша". И двете етимологии показват, че на острова се е гледало като на вълшебно място още от древния келтски култ.

Освен това Джофри от Монмаунт, Гилдас и Кардок правят връзка между Артур и Авалон. Преразказвайки думите на Гилдас Кардок казва: "Мелвас, управителят на Сомърсет отвлякъл жената на Атур, Гуенувар в Глостънбъри. Артур събрал войски от Девон и Корнуол, за да я върнат, но воднистата местност около него ги затруднило".

Археологическите разкопки доказват, че околностите на Глостънбъри периодично са наводнявани - Хълма ще да е бил остров по времето на тези порои. Всичките тези следи доказват връзката между Артур, Островът на Авалон и Хълма на Глостънбъри.

Що се отнася до църквата в Глостънбъри - тя е овековечена през XII век от Уилям от Малмсбъри, съвременник на Джофри, в книгата си De Antiquitate Glastoniensis, в която се казва, че църквата св.Мария в Гластънбъри е "първата църква в Кралство Британия", но монасите не се задоволяват само с това твърдение и променят някои детайли в книгата му, за да направят Гластънбъри привлекателно място за поклонниците. Факта, че на него се гледа като на остров Авалон е доста изненадващ за днешните представи, защото сега той е просто един хълм в средата на Англия. Но е имало време, когато тази област е била остров в тогава уголемения Бристолски Канал. Безспорно, от тогава са настъпили драстични изменения в морското ниво и много от блатата са пресъхнали, но мистиката остава...

Въпреки, че Уилям от Малмсбъри никога не споменава Артур във връзка с Гластънбъри, в по-късните версии на работата му Артур се появява като покровител на абатсвото и има сведния, че е погребан там.

Принудени да намерят средства за възстановяване на абатсвото след пожар, монасите започват да търсят гроба на Артур както е записано от Джералд от Уелс, напътсвани от Хенри II, който пък разбрал от "древен уелски бард....те ще намерят тялото поне на 16 стъпки под земята....в кух дъб".

През 1191, тамошните монаси претендират, че откриват гробът му. На надгробният му камък е инкрустиран оловен кръст с надпис: "Тук лежи известният Крал Артур, погребан на остров Авалон". Тези искания не са взети на сериозно до 1278 г., когато Хенри II нарежда гробът да бъде изровен. Открито е човешко тяло с пукнат череп от тежък удар, а до него е положен женски скелет, останките били пренесени до главното Абатство, но всичките следи по телата им и кръста мистериозно изчезват.

През 1607 г., Уилям Камаден публикува рисунка на оригиналният оловен кръст и заявява, че кръста е притежание на мистър Хюгс, един от духовниците на Катедралата в Уелс. Камаден твърди, че на обратната му страна е името на Гуинивир, но тя била разрушена и никога нямало да бъде възстановена.

Липсата на някакво доказателство за това показва, че твърденията му са неверни. Ралег Радфорд отново разкопава гроба на крал Артур през 1958 г.с намерението да потвърди тази история. Всичко, което открива обаче са каменни плочи използвани за основа на древно погребение. В действителност гробът вече е преровен през XII век и вероятно се оказва твърде стар, за да бъде погребалното място на Артур.

Много критици смятят, че информацията за Артур и Гунивир е чиста проба шега, за да се увеличат постъпленията за реконструкцията на древното Абатсво /което изгаря през 1184г./. Но е твърде възможно и огънят да е разкрил гроба /както в случая с хълма на Кадбъри, когато неочакван огън разкри предишни не открити предмети. Джефри Аш поставя този проблем в перспектива.

В крайна сметка не може да се установи къде все пак е погребан Артур. Уелсците твърдят, че Артур е умрял в битката при Камлан, биейки се с друг бритонец, Мердраут през 539 г.

БИТКАТА ПРИ КАМЛАН

Информацията за битката при Камлан черпим от Annals Cambriae, "Битката при Камлан, в която Артур и Медраут били убити". Думата "Камлан" вероятно е съкратена от келтската дума Camboglana, означаваща изкривен речен насип. Сведенията за причините на битката са различни, зависещи от отделния извор, но повечето смятат че тя се състои заради изневярата на Гуинивир.

Самата битка е разделена на две части - първата е встъпителната, провела се в кралското пристанище Stranraer at Loch Ryan и втората - при Камлан, продължила три дена.

(Едно от римските укрепления на Адриановата стена се наричало Камболгана, но все още не може да се определи точното му местоположение.)

Гудрич смята, че сражението фактически се провежда между бритонците и пиктите, в следствие на това че Артур приел Мордред за свой наследник, но в последствие се отказал от него. Някои се учудват, защо битката при Камлан изобщо се е състояла, ако Артур разбива Мордред при Странраер, но Шотландските хроники предполагат че Мордред блокирал пътя на Артур, докато той се е опитвал да върне тялото на приятелят си крал Ангуселус в Албания.

Следвайки идеята на Гудрич, която определя Артур на север, Бърдосвалд /Birdoswald/ е вероятното място за Камлан като стратегическа позиция, от която Мордред ще да е бил способен да попречи на достъпа на Артур до Единбург и Стърлинг.

Но всичко това остава единствено в рамките на предположенията!

Замъкът Тинтагел, Кадбъри хил форт и Абатството Глостънбъри изглежда са в силна връзка с историческият Артур, но без повче предмети и литературни описания, тяхната важност е в застой. Археологическите разкопките за момента довеждат до повече хипотези, отколкото доказателства - крал Артур ще си остане в мистичният остров Авалон, очаквайки времето на възкръсването си.

ГЛАВА II

ЛЕГЕНДИТЕ ЗА АРТУР И ТЯХНАТА ЕВОЛЮЦИЯ

1

Легендите за крал Артур и рицарите на Кръглата Маса, търсещи Свещенният Граал минават в своята еволюция през няколко етапа. Те са отразявани в различни паметници от материалната и духовна култура от народите в Европа - от архива на северния двор на събора в Модена, датиран през 1096 или 1106 г (61), до "двора на крал Артур", знаменития Дом на Черноголовьх в Рига (XIV век) (62), от уелските "романи" от IX - XI век, съдържащи се в "Мабиногион", до обширните прозаически цикли в края на средновековието. В този дълъг ред романа на Малори - "бил последното сбогуване със световната легенда". (63) Но значението на творбата на Малори не е в това, че с нея завършва важен етап от културното развитие. Тя, както отбелязва акад. В. М. Жирмунский, "оказва колосално влияние върху цялата английска литература през XIX и XX век". (64)

Корените на преданията за Артур трябва да се търсят в далечното минало в "тъмната" епоха на V - VII век и още по - далече - във вярванията и легендите на дохристиянската и доримска Британия, в културата на древните келти. Влиянието, което келтите оказват в създаването на легендата за Артур в миналото и до сега е значително.

Келтската цивилизация е една от големите в древна Европа. Нейните племена населявали почти цяла Европа, но непрекъснато стеснявани в граници си, те постоянно имигрирали, в резултат на което се унищожили паметниците на културата им. Важно е да се отбележи, че у много от келтските племена съществувала забрана да записват сакралните и литературни текстове: литературната традиция била изключително устна. Когато забраната се забравила, тогава от запомненото останало само малка част от легендите и преданията. Поради това, например културата на галите е известна главно от археологическите разкопки и свидетелсвтата на античните писатели. На тях обаче, не можем да се доверим напълно, защото те отразяват келтската култура според своите възгледи. Например древните римляни не виждат несъвместимостта между келтската и римската митология и правят аналогии между двете. Един от тях Лукиан от Самосат, отбелязал че келтските божества претърпели трансформация под въздействието на римската култура. С подобна трансформация постоянно ще се натъкваме и в преданията за Артур, което не изключва необичайната устойчивост на отделни компоненти от келтската култура.

Келтската цивилизация в началото на новата ера се разпаднала на няколко автономни клона и между тях съществували постоянни връзки, но съдбата им се оказала различна. Тяхното културно единство от рано се загубило. Следователно участието на тези клонове в присъединяването им в културата на средновековният Запад е различно, различен се оказва и приносът им за формирането на легендите за Артур. Пракелтският елемент може да се открие трудно. С голямо основание можем да твърдим, че в преданията за Артур ще открием отзвук от ирландски и уелски корени в келтските митове и легенди.

Но в края на крайщата според Джон Райс не е толкова важно кой е легендарният Артур - римски легионер (65) или келтски вожд (66), не е толкова значимо съществувал ли е, макар че археологическите разкопки през последните години потвърждават свидетелствата на средновековните летописци. (67) Важно е нещо друго: необичайната и удивителна популярност на легендата за Артур, което се обяснява с условията при които е възникнала и разпространила; нейната еволюция отразява пътя на митологията към литературата. Всяка една от тези трансформации ни е оставила следи, които ни помагат по - добре да разберем тогавашното време. Артур не е толкова келтски вожд или римски военачалник, колкото митологичен герой на древните брити. За това различните етимологий на името му не са грешни, а тясно свързани помежду си. Името му на латински е Artorius, на индоевропейски ara - земеделец, от келтски artos - мечка, от ирландски art - камък и т.н. (68)

Виждаме, че името му както и свързаните с него легенди са многопластови.

Говорейки за Артур като митологичен персонаж не трябва да се забравя, че не толкова добре известният ни келтски пантеон се изменял не само количествено, но и функционално. Причина за това е стълкновението на митовете с историческата действителност, което поражда нова митология.

У древните келти се развил твърде много култа към героите. Полуисторическите персонажи бързо се превръщат в герои от народните легенди. Така се получило и с келтските епически предания, които все още се съхраняват в Ирландия. Ирландският героически епос не е пряко свързан с легендите за Артур, но има известна връзка между героите на ирландските и артурови предания.

От героите на ирландската митология и народен епос най - близък до Артур е Улад Конхобар. Неговата мъдрост и спарведливост напомнят аналогично на Артур, а кралският двор в Имейн - Мах, състоящ се от доблестни и славни рицари - на артуровият Камелот.

Като цяло в основата на артуровите легенди стоят келтските епически предания, а ирландските са просто техни вариации. Това е причината те да се възприемат не като източник, а само като паралел и в известен смисъл като модел на легендата за крал Артур.

Още по - малко имаме основание да виждаме същността на легендите за Артур в ранните извори от уелският епос.

В саги като "Мабиногион за Пуил", "Мабиногион за Браунен" и др. историческата действителност е преосмислена като митологическа.

Характерното, е че Артуриадата притежава свой стил, свой вълшебен фееричен колорит и собствено поетично отношение към природата.

Следователно първият етап от развитието на преданията е този, в който Артур не е карл, липсва и обичайното му обкръжение от верни рицари и приключения.

Присъстват само отделни "мотиви", които много скоро щяли да намерят отклик в ранните паметници на келтската литература и фолклор.

По - късно в Артуриадата се появила нова тема - християнството. Тук можем да се обърнем към "свременната" келтология т.е. не само към късните ръкописи, но и към произведения, които са няколко века по - стари от тях, създадени в християнизирана Британия.

Британските острови и особено Ирландия се християнизират рано и без особени проблеми. Поради това християнската култура не унищожава езическата, а я обогатява, пренасяйки традицийте на гръцката и римска литература. Този факт спомога християнството да трансформира в себе си народните вярвания в артуровите легенди и те се оказват наситени със свръхестесвени и фантастични мотиви.

Манастирите се превръщат в средоточие на духовната и светска власт.

Бардовете от онова време също са притеглени от тях и устното им творчество се развива паралелно с писмената латинска традиция, без някакви противоречия. Следователно въздействието на библейските мотиви от една страна е дълбоко, а от друга - лишено от категорична императивност. Ранната християнизация обяснява култа към апокрифните евангелия, особено "Евангелието на Никодим" и по - специално легендата за Йосиф Ариматейски, появила се на Британските острови още през VII век. (69) Култа към Йосиф в продължение на векове оказва силно въздействие върху формирането на артуровата легенда, тъй като британците виждали в него християнизатора на цяла Британия.

Според Ернест Ренан, характерното за ранната келтска литература е абстрактността, пасивността и мечтателността. (70) А според известният английски поет Матю Арнлод (71) тя се характеризира със стремежа си към фантастичното и меланхоличното.

Въпреки еднопосочността на тези оценки в тях има нещо вярно. Ернест Ренан смята, че литературата на келтите е напълно самостоятелна, а християнският елемент в нея - едва загатнат. Съвременните келтолози като Жан Маркс (72) отбелязват, че в келтската поезия се наблюдава една съзерцателност, предизвикана от близостта с природата. Тази близост станала причина за широкото разспространение сред християнизираните келти на отшелничеството.

В отшелнически дух е осеяна и поезията на първите уелски бардове - Анейрин, Талиезин и др. Дълго време се смятяше, че творчеството им е късна обработка на преданията за митологичните и националните герои /Кадуалдар, Артур и др./. Но най - новите изследвания показаха, че тези бардове наистина са съществували, а произведенията им се основават на записи от началото на VI век. Такава е и поемата "Гододдин", разказваща за геройската гибел на едно от келтските племена. В поемата приписвана на Анейрин се споменава военачалника Артур, но в доста зловеща светлина.

В друга поема приписвана на барда Талиезин се разказва как Артур предприел рискована експедиция срещу загадъчен град - крепост, разположен от другата страна на света и напомнящ на "Острова на Феите" от уелската митология. Заедно с Артур се отправили към обетованат земя три кораба с войници, стремящи се към тайнствения котел, даряващ вечна младост на онзи който го притежава.

Култовите котли постоянно фигурират във вярванията на келтите. Академик Ян Филип пише по този повод: "В тази символика... важно място заема както на остова, така и на континента култовият котел. В Ирландия той символизира изобилието и безсмъртието и често се намирал на свещенно място или в някаква сграда. При тържества в котела се варяло магическо пиво за божествата". (73)

Така магическият котел намира място от уелската литература в романите за Артур. Според описанието от опасната експедиция се върнал само Артур и девет негови воина, тук той е описан като племенен герой.

За нас най - важен е въпроът за това дали споменаването на името му във уелските литературни паметници е по - късна интерполация или неговото присъствие започва от VI - VII век?

Въпросът е сложен и няма еднозначно решение. Името на Артур се среща най - вече в ранните паметници на уелската поезия (74), събрана от достатъчно късни ръкописи. Тук вече Артур е известен не само като непобедим воин, но и като герой на всички брити. Как е станала тази промяна? Необходимо е да се обърнем към историческата съдба на островните келти.

2

През 407 г. римските легиони напускат Британия, а в средата на V век саксите започват нашествията си и проникват в територията на Уелс.

Поетичният свят на келтските легенди се изпълва с духа на съпротивлението и борбата. (75)

В тази обстановка започва преосмислянето на старите легенди и създаването на нови, отразяващи съпротивата на местното население срещу завоевателите.

Една от най - важните битки през този период е тази при хълма Бейдън, за която патетически разказва в средата на VI век латинският хронист Гилдас. Напълно разбираемо е защо тази битка се оказва в центъра на създадената легенда: това е най - яркия и значителен успех на келтите. Около тази битка се създават и останалите.

Според Нений списъка от битки е възникнал много по - късно. Гилдас и пишещият два века след него Беда не споменават за всичките сражения, нито пък им е известен Артур.

До колкото се знае Гилдас и Беда не са уелсци, а типични средновековни хронисти. Хора на латинската култура, за които митологизиращата тенденция при интерпретацията на историята е чужда. Участието в едно от тези сражения на келтският военачалник /който се превърнал при Нений в "dux bellorum"/ нямало кой знае какво значение. Според Гилдас победата при Бейдън се свързва с някой си Аврелий Амбросий, римски легионер разбил саксите. А според Нений, тясно свързан с местната среда, героя на това сражение напълно естествено се свързва с келтите. Впорочем всичките дванадесет битки, за които става въпрос у Нений не могат да се свържат с едно лице, защото между отделните битки има голям пероид от време.

Очевидно, че бързо разпространяваща се "легендата за съпротивата" приписва всичките сражения на едно лице - военачалник и вожд на едно от келтските племена.

Така келтската епическа традиция се сблъскала с историческата реалност, която се митологизира. Първоначално се разпространява легендата за дванадесетте битки на Артур с кулминация - сражението при Бейдън, след което Артур се превръща просто в мъдър, непобедим крал, защитник на келтите.

Творбата на Нений е важна за нас не само заради влиянието си върху по - нататъшното разспространение на легендите за Артур, но неговото произведение свидетелства за повратния момент в развитието на Артуриадата - незначителният герой, появил се в момент на напрежение се оказва в центъра на национална легенда, акумулираща всички най - значителни събития от националната история.

Не маловажен е и фактът, че борбата на келтите с англосаксонците е белязана с епизодични успехи, но като цяло те са слаби и племената са обречени на поражение. За това при създаването си легендите за Артур играят компенсираща роля в самосъзнанието на келтите. Вярата в реванша, свързана с името на Артур подхранва надеждите за запазването на независимите части на Британия. Автономията си успяват да запазят западните (част от Уелс, Коруол) и северните (Шотландия) земи, където възникват княжества и кралства от раннофеодален тип.

От това време са популярни и житията на местните светци - те са интересни преди всичко като свидетелство за голямата популярност на легендите за Артур в южен Уелс. Трябва да отбележим, че за църковните агиографи Артур не е идеалният герой, последна надежда за покорените келти, а местен владетел, жесток сластолюбив и коварен. (76) Подобно е и първоначалното мнение на католическата църква. Само в периода преди Джофри от Монмаунт този образ се изменя.

Преданията едновременно се разпространяват в Уелс и Корнуол чрез латинските псевдоисторически хроники, саксонските анали, в уелските "Триади", а също и чрез прозаическите "саги" или "романи". Тяхното развитие продължило и във френски Бретан.

Тук заради саксонскто нашествие притока на келтско население, ако не довел до пълна келтизация то поне довел до устойчив билингвизъм. Келтската и френска фолклорна и литературна традиция се развиват и взаимно се обогатяват. Именно в Бретан се създава жанра на кратката стихотворна повест - с любовно - приключенски сюжет. Фееричният и тайнствен свят на келстките легенди става важен компонент на литературните куртоазни идеи.

Прз 1066 г. норманският херцог Уилям Незаконнородени нахлува заедно с отрядите си в Британия, в които има не малко британски благородници. Чрез техните бардове артуровите легенди се връщат отново в Англия, но претърпяват вече френска обработка.

Англосаксонската знат слад норманското нашествие бързо усвоява френският език, което полага началото на франкоезичната литература.

И така легендата за Артур минала през пет етапа:

Първият - епическите предания, митологизиращи племенните герои.

Вторият - митологизираната история на племенните стълкновения, отразила се в ранните уелски "саги".

Третият - появата на митологизираните легенди за съпротивата от англо - саксонското нашествие, в които Артур е главният защитник от нашествениците.

Четвъртият - уелските "саги" в навечерието на норманското завоевание. В тях Артур вече е не само военачалник, но и мъдър управител, обкръжен от своите рицари.

Петият - обработката на артуровите сюжети в смесена франкско - келтска среда /Бретан/, върнали се в Англия чрез норманското завоевание.

Тук в напълно нови условия - политически и идеологически легендите получават нова обработка, първоначално на латински език под перото на Джофри Монмаунтски, а скоро и на нов език - поезията на романтичините средновековни поети. (77)

3

Фолклорните мотиви и сюжети в Артуриадата не изчезват в новите

условия, но променят смисъла си. Ритуално - митологическият модел отстъпва място на емоционално - психологическия.

С рицарските романи в литературата нахлува духа на келтската фантастика с нейната романтика, увлекателни приключения и атмосферата на тайнственост и загадъчност.

Творец на романите от бретонският цикъл става френският поет Кретиен дьо Троа. Връщането му към артуровите легенди му дава увлекателни сюжети, различни по тематика и по творческа композиция, но въпреки това те имат една обща тема: изобразяването на утопичният свят, на истинското рицарство, средоточието на което се оказва за Кретиен в двора на крал Артур. Кретиен не се интересува прекалено много от самия Артур, макар че върховната власт на краля е извън всяко съмнение и той е единственият мъдър съдник по въпросите за мъжеството, благородството и любовта. За да изгради новия, "бретонски" романен цикъл, френският автор създава един по един образите на мнозина рицари в обкръжението на Артур, които по - късно ще преминават с характерните си черти от роман на роман из цяла Европа. Така се появяват неспоменатите от английските предшественици на Кретиен рицари: Ерек, Ланселот, Персивал, чиито прототипи са изчезнали заедно с множеството бретонски сказания от онова време. Но ето че самите те не са се изгубили, а са се родили за втори живот. Зедно с тях в новите артуровски романи е преминава и фееричната приказна обстановка на някогашните легенди, за да стане неотменим фон на куртоазната литература.

Кретиен живял в Североизточна Франция и като духовник добре познава латинския език. Поета дълги години пребивава в двора на влиятелният феодал Анри Шампански и Филип Фландърски. Много от произведенията му са писани по тяхна поръчка, но не всички са се запазили. Известни са ни само пет романа - "Ерик и Енида", "Клижес", "Ланселот или Рицарят на талигата", "Рицарят с лъва или Ивен" и "Повест за Граала или Пърсивал".

Последователите на Кретиен дьо Троа били не само френски писатели, а и немски. През 1190 г. Хартман фон Ауе създава романа "Ерек", а малко по- късно - "Ивейн", през първото десетилетие на XIII век е написан и "Парсивал" на Волфрам фон Ешенбах.

Волфрам задълбочава и развива едва загатнатия у Кретиен мотив за идеалното рицарско приятелство, който изместил на заден план двора на Артур. Ешенбах доразвива и още една тема, отново загатната у Кретиен - темата за Граала.

Легендата за Граала влиза в кръга на преданията за Артур относително рано. Тя се смята за една от сложните и спорни сюжети на "бретонският цикъл".Едно от най - разпространените мнения е изразено в работата на крупния френски медиевист Марио Рока (78). Той съпоставя тържественото шествие на Граала, изобразено в романите с живописните и склуптурни работи от епохата /от Бурж, Шартр/ и стига до извода, че в легендата няма друга основа, освен християнска. Според него тази процесия възпроизвежда в символична форма един от моментите на християнската литургия - тайнството евхаристия. Следователно копието, което се носи от един оръженосец е онова копие, с което е пронизан Христос, а чашата - символ на чашата, от която Исус пил по време на Тайната вечеря и която съдържала кръвта му.

Трябва да отбележим, че в средновековна Британия доста рано прониква култа към Граала и свързаните с него легенди. Най - масово те се разпространяват в Западен Уелс, в Гластънбъри, където се сблъскали четири култури - уелска, ирландска, саксонска и франко - норманска.

Легендата става още по - популярна в епохата на кръстоносните походи, тогава образът на Артур преминал на заден план и основна тема станала търсеният Граал.

Особено показателна в това отношение е огромният прозаичен цикъл на френски език - "Вулгата", състояща се от следните части: "История на светия Граал", "История на Мерлин", "Книга за Ланселот езерни", "В търсене на Свещеният Граал", "Смъртта на крал Артур". (79)

Необходимо е да се спрем и на известната творба на Малори - "Смъртта на Артур".

През 1476 г. Уилям Какстън се завръща от Брюге в Лондон и в съседство с Уестмистърското абатство открива първата английска книгопечатница. Цели тридесет години той е прекарал край бургундския двор като висш служител в Компанията на търговците предприемачи и е вдъхновен от блестящата късносредновековна култура. Като добър патриот Какстън мечтае да пренесе и в родната си Англия модата на съвременния тип рицарски роман, написан вече не в стихове, а в проза, предназначен не за слушане, а за четене, отпечатан в равни красиви редове и подвързан в изящни издания, но далеч по – евтин от досегашните ръкописни книги и за това широкодостъпен за грамотните и будни поданици на короната. В самия разгар на междуособните Войни на Розите, в който английската аристокрация вече две десетилетия безмилостно се избива, без да успее да разреши династическия спор, Какстън се опитва да изтрие прахта от помръкналия рицарски идеал и да го накара да блесне с нова сила. Едно след друго той отпечатва преведените от самия него най – популярни рицарски романи, исторически хроники и нравоучителни съчинения, както и отделни оригинални английски книги, межу които е и “Смъртта на Артур” на Томас Малори. За него се знае съвсем малко: има благородническо звание, завършил е "Славните истории на крал Артур и неговите рицари" някъде между 4 март 1469 г и 3 март 1470 г и през това време е бил в затвора. Има много предположения за причините, които са го заставили да прекара много години от живота си в затвора. Според едни той е осъден заради грабеж и изнасилване, а според други Малори е бил земевладелец, намесил се в борбата между Бялата и Червената роаз на страната на Ланкастърската партия; подкрепял е Хенри VI в борбата му за завръщане на престола и в резултат на това е трябвало да понесе гнева на царуващия Едуард IV. Колоко време е прекарал Малори в затвора и дали е умрял в килията си или на свобода не е ясно. Във всеки случай ръкописа е бил готов през 1470 г. и по някакви причини е трябвало да почака петнайсет години до отпечатването си. Причините за това закъснение са трудно установими. Може би Какстън не се е осмелил да публикува творбата на стария неопростен ланкастърианец преди смъртта на Едуард IV през 1483 г. Или ръкописът просто не му е попадал до това време, което е малко вероятно. Така или иначе, “Смъртта на Артур” излиза от печат през 1485 - това е годината през която се слага край на Войните на Розите с възцаряването на Хенрих VII, основателя на династията на Тюдорите.

Известно е, че като основен източник за своето съчинение Малори изпозва френската "Вулгата", както и някои сродни, също прозаически произведения, все от XIII век, като например романа за Тристан и Изолда. Малори преминава през дербите на многобройните артуровски романи, воден от един неотклонен интерес - да открие как възниква, възтържествува и загива великолепното съдружие на Кръглата Маса. Той вижда в необратимата гибел на Артур и неговата свита мрачно предзнаменование за своята епоха. Свидетел на тази съдбовна промяна, той е и неволен участник в нейното извършване. И докато с политическата си дейност допринася за окончателното решаване на въпроса в единствената възможна посока – напред към пълния крах на средновековието, със сърцето си писателят е обърнат назад – към онова, което си отива завинаги. Тази носталгия по невъзвратимото рицарско време, от една страна, а от друга – страхът от политическия хаос, от безвластието, подронващо самите устои на изградената с дълги усилия държава, карат Малори да проследи и опише символичната история на легендарното британско кралство, в което сякаш са заключени цялата слава и цялото нещастие на страната.

За три века - от Вас и Кретиен дьо Троа до Малори Артуриадата се развива преди всичко количествено. Двете противоборстващи си тенденции - автономизацията и циклизацията - не се редуват, а си взаимодействат една с друга.

За това куртоазният етап в еволюцията на артуровите легенди в значителна степен е хомогенен. Това не означава, че не са се извършили промени. Едно от съществените неща е постепенното изчезване на "бретонският цикъл", лежащ в основата на келтската митология. Света на артуровата легенда от само себе си придобива митологически черти. Камелот, Кръглата Маса, рицарското братство, търсеният Граал стават новите митологеми. Именно с това им качество те се възприемат вече в края на средновековието.

Следователно връщането към артуровите легенди през XIX и XX век - чрез А. Теннисон, Р. Вагнер, У. Морис, О. Ч. Суинберн, Д. Джойс и мн. др. - възражда старите митове, но основните митологеми тук не са мотивите на келтският фолклор, а идеите на куртоазното средновековие.

Използвайки Малори, Алфред Теннисон (1809 - 1892) в своите поеми, обединени в "Кралски идилий" естетизирал далечното средновековие, виждайки в него недостижимият морално - етически идеал.

Въздействието на артуровите сюжети се оказало голямо и върху музикално - драматично творчество на Рихард Вагнер през втората половина на XIX век. Но великият немски композитор се обърнал към националните източници, а не към творбата на Малори; неговите "Лоенгрин" (1848) са на основата на анонимната поема от XIII век "Тристан и Изолда", "Тристан" на Готфрид Страсбургски (ок. 1210), "Пърсивал" - от едноименният роман на Волфрам фон Ешенбах.

Малори, както и много други писатели от края на средновековието, продължават куртоазната традиция, подготвяйки нейната гибел. За това те стоят на прага на новата епоха, епоха на ново съдържание и смисъл - епохата на Възраждането.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Видяхме, че легендите за Артур играят важна роля в западното общество в продължение на много години.

Най - ранните картинни образи на Артур са италиански, известни са една арка в Катедралата в Модена от ранния XII век /1099-1120/, както и мозайката в Катедралата в Отранто от 1165 г.

От 1195 г. жителите на Сицилия вярват, че той може да бъде намерен под Хълма Етна, което показва че легендата се разпространила за доста кратък период от време. Двеста години след първата публикация на Историята на Джофри, легендата е известна във Франция, Германия, Италия, Ирландия и Гърция, а крал Артур става популярно име в страни като Испания, Швейцария и Скандинавия.

В ранния XIII век благородниците се забавляват с историите за турнирите на Кръглата Маса. Всичките тези събития ни карат да мислим, че крал Артур е бил голям водач или воин - крал в Севрена Англия и в граничните земи.

Интересно е да си зададем въпроса: защо един не дотам известен воин от т.нар. Тъмни векове шест века след смъртта си се превръща в един от любимите герои на авторите на рицарски романи?

Основната причина за това изглежда е от политическо естество, като крал Артур се превърнал в централна фигура на една пропагандна битка, водена през Средновековието. Кралете на Англия, вече от норманско потекло след битката при Хейстингс от 1066 г., се нуждаят от доказателства за божественото си право да управляват.

Династията на Капетите, властваща в част от континентална Европа, непрестанно предявява претенции към английския престол, което подтиква норманите към по - голямо усърдие в усилията им да легитимират своето управление. А и в онези времена на неразвити комуникации за поддържането на реда не е било достатъчно да командваш армии. Монархията се нуждаела и от подкрепата на църквата.

Мнозина саксонски благородници основателно са могли да претендират, че са потомци на истинските крале на Англия, на Алфред Велики или крал Ателстан. В същото време норманските аристократи изпитват нужда от собствени героични и царствени пардеди. За да докажат потеклото си от келтските воини, победени от саксонците, британците, много от които действително се установяват в Нормандия, обръщат поглед към норманите. За съжаление, липсват доказателства сред въпросните британци да е имало лица, които да могат да бъдат окачествени като "крале" в средновековният смисъл на думата. В най - голяма степен се доближава до това качество прословутият воин Артур.

И така изводите, до които можем да достигнем, базирайки се на изворите относно историчният и митичният Артур са няколко:

1. Към IX век Артур вече присъства в местния фолклор.

2. Смятан е за християнски воин, борещ се срещу саксонските нашественици или срещу техните съюзници, англите в източната част на страната, а може би дори и срещу пиктите от севера.

3. Смятало се е, че е оглавил успешно контранастъпление, започнато от Амбросий Аврелиан някъде в края на V или началото на VI век.

4. За най - важна негова победа, постигната след тридневна обсада, се е считала битката при Бейдън.

5. Изглежда въобще не е бил смятан за крал, а по - скоро е бил вожд или главнокомандващ.

Въпросите около личността на Артур трудно биха могли да бъдат разрешени категорично. От една страна сигурните извори са малко и противоречиви, а от друга фактът, че Артур се е превърнал в мит допълнително затруднява намирането на историческата истина.

БЕЛЕЖКИ

1. Christopher Hibbert, The Search for King Artur, стр 15

2. Тази роля може да бъде пригодена за трите военни титли носени от Римляните в Британия: Comes Militum Britanniarum, Граф на Британия, Comes Tractus Maritimi, а по-късно Comes Litoris Saxonici, Граф на Саксонския бряг и Dux Limitum Britannicarum, Дук на Британия. Норма Лор Гудрич, Крал Артур, стр.80 (New York: Harper & Row, 1986).

3. На "Скотите" се гледало като на народ нахлул от Ирландия преди установяването им в северна Британия, наречена днес Шотландия.

4. Гилдас De Excidio 2.14, превод. A. W. Wade-Evans, Появата на Англия и Уелс (Кембридж, 1959), 117-138

5. Гилдас De Excidio 2.21

6.Graham Phillips “The search for the Grail”

7. Гилдас De Excidio 2.23. Саксонците били известни като Теутонското население, дошло в Британия от Саксония и Долните Страни през пети век т.е. Саксонци, Англи, Фрисиани и Юти.

8. Хенри Марш, Тъмният век на Британия (Хамден /CN/, 1970), 31. Обикновенно вината се стоварва върху Вортигерн за това, че наел Саксонците. Оправданието му било, че следвал традиционната Римска практика да се вербува етническото население като помощни единици към армията.

9. Танет е локализиран в карйният източен връх на Кент като не голям остров.

10. Гилдас De Excidio 2.25.

11. Гилдас De Excidio 2.26

12. Джофри Аш "Истината за Артур" във Въпросът за Британия на Артур, Ню Йорк, 1968, 63

13. lbid., 64

14. Нений Historia Brittonum 2.3, прев. J. A. Giles, Шест Стари Английски Хроники (Лондон, 1900), 383-416

15. Антония Грансден, Историческите съчинения в Англия 550-1307 г

(Лондон, 1974), 10

16. Гилдас De Excidio 2.26

17. Chambers, Arthur of Britain(Cambrige, 1964), 4

18. Тази интерпретация допуска грешки в ръкописите на De Excidio, оцеляли до днес и допуска отново годината на пристигането на Саксонците.

Вж. Beram Saklatvala, Arthur: Roman Britain's Last Champinon

(Newton Abbot /Great Britain/, 1967), 117-122.

19. Антония Грансден, Исторически Съчинения в Англия, 5.

20. Вж. 25-26 по - долу

21. За нещастие, смъртта на Амбросиус не е отбелязана.

22. Robert Huntington Fletcher, The Arturian Material in the Chronicles (New York, 1966), 4.

23. Wade-Evans, Emergence of England, 31-37.

24. Англо - Саксонската Хроника е пропуснала да отбележи периода на военни и териториални придобивки между 519 и 552 г.. Това предполага, че напредването на Саксонците било спряно, както Гилдас пише. Нещо повече Саксонската хроника не отбелязва загубите им.

25. Нений Historia Brittonum 3.56. Според Ватиканското копие на Historia Brittonum, която е по - късният вариант на Харлеианският ръкопис единадесетата битка се определя на хълма на Брегуоин или Брегион.

26. P. K. Johnstone, "The Victories of Artur", "Notes and Queries (June, 1934); 382.

27. Ibid. Англо - Саксонската хроника отбелязва тази битка близо до Самърсет или Дорсет през 658 г, която "обърнала Бритонците в бягство". Вж. The Anglo-Saxon Chronicle, with David C. Douglas and Susie I. Tucker (New Brunswick. /NJ/, 1961) 21.

28. Джонстън протестира срещу тази очевидна връзка. Той изтъква, че Бадбъри /първоначално се е наричал Badda's Fort/ е Саксонско име и няма причина да се допуска, че нашествениците са запазили Британското име. Вж. Джонстън, "Победите на Артур", 382.

29. W. G. Collingwood, "Arthur's Battles", Antiquity III (1929): 292-297.

30. Ibid., 294.

31. Ibid., 294-295.

32. Нито някой друг съответно е индентифицирал Басас.

33. П. К. Джонстън, "Победите на Артур", 381-382, дискутира тази идея и твърди, че няма доказателство, че наименованието "Celidon" се отнася за гори.

34. Според Ватиканският ръкопис, след деветата битка града на Легиона фразата е "който Британците наричат Cair Lion". Вж. Wade-Evans, Emergence of England, 71.

35. Collingwood, "Arthur's Battles", 295.

36. Johnstone,”The Victories of Arthur” 381

37. Johnstone,”The Victories of Arthur” 382

38. От Черната Книга на Кармартен. Вж. дискусията на Джонстън за Трибруит и Агнед, стр. 15.

39. Това е теорията на . Johnstone,”The Victories of Arthur” 381 - 382

40. Chambers, Arthur of Britain, 59.

41. Johnstone, "The Victories of Arthur," 382

42. Ibid.

43. Ibid.

44. Ibid.

45. Рачел Бромуич, "Шотландия и Легендата за Артур",

Bibliographic Bulletin of the International Arthurian Society 15 (1963): 93.

46. О. Г. С. Кравфорт, "Артур и неговите Битки", Antiquity 9 (1935): 280.

47. Кемп Малоун, "Историчността на Артур", Journal of English and Germanic Philology 23 (1924): 478.

48. Ibid.

49. Peter Salway, Roman Britain (Oxford, 1981), 333, 393.

50. John Rhys, Studies in the Arthurian Legend (Oxford, 1981), 7.

51. Bede A History of the English Church and People, 1.15, trans. Leo Sherley-Price (Baltimore, 1968).

52. Nennius Historia Brittonum 3.31.

53. Nennius Historia Brittonum (Vatican MS.) 3.56.

54. Bede History of the English Church and People 1.16.

55. Saklatvala, Britain's Last Champion, 119.

56. Whitelock, ed., Anglo-Saxon Chronicle, 10.

57. Saklatvala, Britain's Last Champion, 119.

58. Победите на Саксонците са записани в Англо - Саксонската хроника по времето, когато те били ограничени в крайбрежните области.

59. Джофри Аш /1981;1985;1995/.

60. Макинтош 1986, 58;вярата в тези традиционни разкази е силна още от както укреплението на Кадбъри не се е виждало с просто око през 1542 г. Сегашните разкопки доказаха тяхното съществувание и силата на валидността на древната устна традиция в Британия.

61. Вж.: R. S. Loomis. Arthurian Legends in Medieval Art. L. - NY., 1938, p. 32 - 36; R. S. Loomis. Wales and the Arthurian Legend. Cardiff, 1956, p. 198 - 208.

62. Вж.: Б. Р. Виппер. Дом Черноголовьх в Риге. - В сб."Памятники исскуства, разрушеннье немецкими захватчиками в СССР" М. - Л., стр. 459 - 478.

63. М. П. Алексеев. Английская проза XV века. - В кн. "История английской литературь", т. I. M. - Л., 1943, стр. 239.

64. "Литературная газета", 10 августа 1965 г.

65. J. Rhys. Studies in the Arthurian Legend, 1891, p.7.

66. W. L. Jones. King Arthur in history and legend. Cambridge, 1914, p. 17.

67. K. H. Jackson. The arthur of history. - In: "Arthurian literature in the Middle ages", Oxford, 1959, p. 10.

68. E. Faral. La legende Arthurienne, t.I. Paris, 1929, p. 134.

69. Този термин се тълкува по различен начин, някои го превеждат като "разказ за малдостта и приключенията на героя".

70. J. Marx. Nouvelles recherches sur la literature arthurienne, Pris, 1965, p. 160 - 164; N. Chadwick. The Age of saints in the early celtic church. Oxford, 1961.

71. Е. Ренан. поезия келтьических рас. - В кн. Е. Ренан. Собр. соч., т. 3. Киев, 1902, стр. 182 - 219.

72. M. Arnold. On the study of the Celtic literature. L., 1867.

73. J. Marx. Nouvelles recherches sur la litterature arthurienne, p. 9.

74. Я. Филип. Келтьская цивилизация и ее наследие, стр. 171.

75. K. H. Jackson. Arthur in the early Welsh verse. - In: "Arthurian literature...", p. 12 - 19.

76. J. Marx. Les itteratures celtiques. Paris, 1959, p. 13

77. E. Faral. Op. cit., t.I, p. 243.

78. "Hic est Arthur de quo Britonum nugae hodieque delirant" (E. Faral. Op. cit, t.I, p. 247.

79. А. А. Смирнов. Ле Марий Французской и анонимнье ле. - В его кн. "Из истории западноевропейской литературь". М. - Л., 1965, стр. 88 - 114.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Anderson, A. O. "Nennius's Chronological Chapter," Antiquity 6 (1932): 82-84.

Ashe, Geoffrey. "The Arthurian Fact," The Quest for Arthur's Britain (New York: Frederick A. Praeger, 1968): 41-74.

Askew, H. "The Victories of Arthur," Notes and Queries 166 (June, 1934): 425-427.

Birley, Robert. "The Battle of Mount Badon," Antiquity 6 (1932): 459-463.

Bromwich, Rachel. "Scotland and the Arthurian Legend," Bibliographique de la Société Internationale Arthurienne 15 (1963): 85-95.

Brown, A. L. "Camlann and the Death of Arthur," Folklore 72 (1961): 612-621.

Bu'lock, J. D. "Vortigern and the Pillar of Eliseg," Antiquity 34 (1960): 49-53

Collingwood, W. G. "Arthur's Battles," Antiquity 3 (1929): 292- 298.

Crawford, O. G. S. "Arthur and his Battles," Antiquity 9 (1935): 277.

. "King Arthur's Last Battle," Antiquity 5 (1931): 236- 239.

Dobson, D. P. "Mount Badon Again," Antiquity 22 (March, 1948): 43-45.

Ekwall, Eilert. "Early Names of Britain," Antiquity 4 (1930): 149-156.

Fletcher, E. G. M. "Did Hengist Settle in Kent?," Antiquity 17 (1943): 91-93.

Johnstone, P. K. "Mount Badon--A Topographic Clue?" Antiquity 20 (1946): 159-160.

"The Victories of Arthur," Notes and Queries (June, 1934): 381-382.

"The Victories of Arthur," Notes and Queries (July, 1934): 65.

Jones, W. A. "On the Reputed Discovery of King Arthur's Remains at Glastonbury," Somersetshire Archaeological and Natural History Society 9 (1860): 128-141.

Malone, Kemp. "Artorius," Modern Philology 23 (1924-1925): 367-74.

. "The Historicity of Arthur," Journal of English and Germanic Philology 23 (1924): 463-491.

Nitze, William. "Arthurian Problems," Bibliographic Bulletin of the International Arthurian Society 5 (1953): 69-84.

Parker, James. "Glastonbury: The Abbey Ruins," Somersetshire Archaeological and Natural History Society's Proceedings 26 (1880): 50-92.

Parry, John Jay. "The Historical Arthur," Journal of English and Germanic Philology 58 (1959): 365-379.

Wade-Evans, A. W. "Arthur and Octa," Notes and Queries 193 (November, 1948): 508-509.

Ashe, Geoffrey. From Caesar to Arthur. London: Collins, 1960.

. The Discovery of King Arthur. London: Guild Publishing, 1985.

ed. The Quest for Arthur's Britain. New York: Frederick A. Praeger, 1968.

Barber, Richard. The Figure of Arthur. Totawa, N.J.: Rowman and Littlefield, 1972.

Blair, Peter Hunter. An Introduction to Anglo-Saxon England. Cambridge: Cambridge University Press, 1966.

Chambers, E. K. Arthur of Britain. London: Sidgwick & Jackson, Ltd., 1927; reprint, Cambridge: Speculum Historiale, 1964.

Collingwood, R. G. Roman Britain. London: Oxford University Press, 1923; reprint with corrections, Oxford: Clarendon Press, 1959.

Fletcher, Robert Huntington. The Arthurian Materials in the Chronicles. New York: Burt Franklin, 1966.

Geoffrey of Monmouth. History of the Kings of Britain. New York: E. P. Hutton & Co., Inc., 1958.

Giles, J. A., ed. Six Old English Chronicles. London: George Bell and Sons, 1900.

, ed. William of Malmesbury's Chronicle of the Kings of England. London: George Bell and Sons, 1904.

Goodrich, Norma Lorre. King Arthur. New York: Harper & Row, 1986

Gransden, Antonia. Historical Writing in England c. 550 - c. 1307. London: Routledge and Kegan Paul, 1974[?].

Loomis, Roger Sherman. Celtic Myth and Arthurian Romance. New York: Columbia University Press, 1927.

Wales and the Arthurian Legend. Cardiff: University of Wales Press, 1956; authorized facsimile, Ann Arbor: University Microfilms, 1970.

Marsh, Henry. Dark Age Britain. Hamden, CN: Archon Books, 1970.

Morris, John. The Age of Arthur: A History of the British Isles from 350 - 650. New York: Charles Scribner's Sons, 1973.

Rhys, John. Studies in the Arthurian Legend. Oxford: Clarendon Press, 1891.

Saklatvala, Beram. Arthur: Roman Britain's Last Champion. Newton Abbot: David & Charles, 1967.

Salway, Peter. Roman Britain. Oxford: Clarendon Press, 1981.

Scott, John, ed., trans. The Early History of Glastonbury: An edition, translation, and study of William of Malmesbury's "De Antiquitate Glastonie Ecclesie." Bury St Edmunds, Suffolk: The Boydell Press, 1981.

Sherley-Price, Leo, trans. Bede: A History of the English Church and People. Baltimore: Penguin Books, 1955; revised edition, Baltimore: Penguin Books, 1968.

Sutherland, C. H. V. Coinage and Currency in Roman Britain. Oxford: University Press, 1937.

Treharne, R. E. The Glastonbury Legends. London: Cresset Press Ltd., 1969.

Wade-Evans, A. W. The Emergence of England and Wales. Cambridge: W. Heffer & Sons Ltd., 1959.

Whitelock, Dorothy, ed. The Anglo-Saxon Chronicle. With David C. Douglas and Susie I. Tucker. New Brunswick, N.J.: 1961.

Томас Малори, Смъртта на Артур, том I – II, София, 1989

Жак льо Гоф, Въображаемият свят на Средновековието, София, 1998

СЪДЪРЖАНИЕ:

1. Увод........................................................................................................ 2

2. Глава I..................................................................................................... 4

3. Първоначалните сведения................................................................... 5

4. Историческите ръкописи..................................................................... 8

5. Историческата обстановка................................................................ 10

6. Историчността на Артур.................................................................... 30

7. Произходът на Артур.......................................................................... 32

8. Замъкът Тинтангел.............................................................................. 35

9. Укреплението Кадбъри...................................................................... 38

10. Абатството и хълма при Глостънбъри............................................. 40

11. Битката при Камлан............................................................................. 43

12. Глава II.................................................................................................. 45

13. Легендите за Артур и тяхната еволюция......................................... 45

14. Заключение.......................................................................................... 58

15. Бележки................................................................................................ 60

16. Библиография...................................................................................... 67